Но Ризек едва бе отворил уста, когато една млада жена излезе от последната група пасажери. Имаше дълга руса коса и беше облечена не в ярките цветове на шотетското простолюдие, а в по-изтънчено синьо-сивкаво, подхождащо на очите ѝ — предпочитания от заможните шотетци цвят.
Лети Зецивис, дъщерята на Узул, вдигна във въздуха нож на потока, чиито тъмни пипала се увиха около ръката ѝ като лиани, споявайки оръжие и тяло в едно.
— Първото дете на семейство Ноавек — изкрещя тя — ще бъде надвито от семейство Бенесит!
Беше произнесла ориста на брат ми.
— Това е ориста ти, Ризек Ноавек! — извика Лети. — Да ни провалиш и да бъдеш надвит!
Вас, който си беше пробил път през тълпата, сграбчи китката ѝ с отработено движение на боец. Приведе се над нея, натискайки ръката ѝ назад, докато не я принуди да коленичи. Ножът на потока издрънча на пода.
— Лети Зецивис — рече напевно Ризек.
В помещението тегнеше такава тишина, че дори не му се наложи да повишава глас. Гледаше с усмивка как момичето се гърчи в хватката на Вас и пръстите ѝ побеляват под натиска му.
— Тази орис… е лъжа, разпространявана от хората, целящи да унищожат рода ни — подхвана той.
До него Айджа клатеше едва доловимо глава, сякаш гласът на Ризек бе песен, която знаеше наизуст. Може би затова Ризек не се изненада да види Лети — защото Айджа е предсказал появата ѝ. Благодарение на оракула си, Ризек вече знаеше какво да каже, как да постъпи.
— Тези хора се боят от силата ни и искат да подронят авторитета ни: Съветът, Тувхе — продължи Ризек. — Кой ти подшушна такава лъжа, Лети? Чудя се защо ли прегръщаш възгледите на хората, убили баща ти в собствения му дом.
Значи така възнамеряваше да изопачи нещата брат ми. Да превърне Лети от бранител на истината, разкрил ориста му, в поддръжник на лъжите, които уж нашите тувхийски врагове разпространяват. В предателка, способна дори да пусне в дома си наемниците, убили баща ѝ. Нелепа история, разбира се, но понякога хората вярват на всичко, което им се каже. Така по-лесно се оцеляваше.
— Баща ми не беше убит — заяви Лети с гърлен глас. — Отне собствения си живот, защото ти го изтезава с онова нещо, което наричаш своя сестра, и болката го подлудяваше.
Ризек ù се усмихна, сякаш тя беше лудата и говореше небивалици. После плъзна поглед по тълпата, която чакаше с притаен дъх да чуе отговора му.
— Ето това — подхвана той, махвайки към Лети. — Това е отровата, с която враговете ни целят да ни унищожат — отвътре, нe отвън. Разпространяват лъжи, за да ни настроят един срещу друг, да ни настроят срещу собствените ни семейства и приятели. Затова трябва да се защитаваме не само срещу евентуалните заплахи за живота ни, но и от думите им. Нашият народ е проявявал слабост в миналото. Не бива да го допускаме отново.
Усетих трепета, който премина през тълпата. Цялата изминала седмица за нас беше възпоменание на делото на предците ни, бичувани от галактиката, останали без деца, подигравани заради вярата им в лова на отпадъци и обновлението. Но сезон след сезон се бяха учили да отвръщат на удара. Макар да знаех, че целта на Ризек всъщност не е да брани Шотет, a ceбe си и династията Ноавек, бях почти запленена от чувството в гласа му и силата, която ни предлагаше като протегната ръка.
— А няма по-убедителен удар от този срещу мен, водача на великия ни народ. — Той поклати глава. — Тази отрова не бива да се разлива сред обществото ни. Трябва да бъде изцедена, капка по капка, докато спре да представлява заплаха.
Очите на Лети преливаха от омраза.
— Тъй като си дъщеря на едно от най-свидните ни семейства и очевидно скърбиш след смъртта на баща си, ще ти дам шанс да се бориш за живота си на арената, вместо просто да го загубиш. И тъй като приписваш част от тази въображаема вина на сестра ми, тя ще се изправи срещу теб — обяви Ризек. — Дано оценяваш милостта, която проявявам.
Бих твърде смаяна, за да възразя. И твърде наясно с последиците, ако се осмеля да го направя. Гневът на Ризек. Да се покажа като страхливка пред всички тези хора. Да загубя репутацията си на чудовище, която беше единственото, което притежавах. И да рискувам истината за майка ми да излезе наяве, истина, надвиснала като дамоклев меч над двама ни с Ризек.
Спомних си как народът бе скандирал името ѝ, докато вървяхме из улиците на Boa по време на първото ми Шествие. Поданиците я обичаха, обичаха неизменното равновесие между силата и милостта ѝ. Научеха ли, че аз бях отговорна за смъртта ѝ, щяха да ме разкъсат на парчета.