Тъмните жилки зашариха по кожата ми, докато се взирах в Лети. Тя стисна зъби, отвръщайки на погледа ми. Усещах, че с радост би отнела живота ми.
Когато Вас я вдигна грубо на крака, се чуха откъслечни викове от тълпата:
— Предателка!
— Лъжкиня!
Не чувствах нищо, дори страх. Дори ръката на Акос, хванал рамото ми, за да ме успокои.
— Добре ли си? — попита ме Акос.
Поклатих глава.
Стояхме в преддверието на арената. Единствената светлина идваше от сиянието на града през илюминатора, Boa щеше да отразява слънчевите лъчи още няколко часа. Над вратата висяха портрети на семейство Ноавек: баба ми, Ласма Ноавек, която беше избила всичките си братя и сестри, за да подсигури статута на орисано семейство за собствената си кръвна линия; баща ми, Лазмет Ноавек, който бе изтръгнал всичката добрина от брат ми заради слабата му и незавидна орис; и Ризек Ноавек, блед младеж, творение на две покварени поколения. По-тъмната ми кожа и по-здравата физика бяха знак, че съм наследила семейството на майка ми, клон на рода Радикс, далечни роднини на първия човек, когото Акос уби. Образите на всички портрети носеха еднакви смътни усмивки, изтънчени дрехи и оградени в рамки от тъмно дърво.
Ризек чакаше отпред, придружен от всички шотетски войници, които можеха да се съберат в коридора. Чувах гласовете им през стените. По време на странство гладиаторските боеве бяха забранени, но в кораба все пак имаше арена, предвидена за тренировки и представления. Брат ми обяви, че дуелът ми с Лети ще се състои след приветствената му реч, но преди пиршеството. Нищо не засилваше глада на шотетските войници по-добре от един хубав бой до смърт.
— Истината ли говореше онази жена? — попита Акос. — Наистина ли си причинила такова нещо на баща ѝ?
— Да — признах си, защото сметнах, че ще е по-добре да не лъжа.
Но грешах, не се почувствах по-добре.
— С какво те държи Ризек? — продължи Акос. — С какво ти оказва натиск да правиш неща, за които едва намираш сили да си признаеш?
Вратата се отвори и аз изтръпнах, решила, че е настъпил моментът. Ризек обаче я затвори след себе си и застана под собствения си портрет. Вече не приличаше на образа от картината, чието лице беше твърде обло и осеяно с младежки пъпки.
— Какво искаш? — попитах го. — Освен екзекуцията, която ми възложи, без дори да се допиташ до мен.
— Защо изобщо да се допитвам до теб? — отвърна Ризек. — За да ми се наложи първо да изслушам вбесяващите ти роптания, след това да ти напомня колко глупаво си постъпила, доверявайки се на този тук — той кимна към Акос, — и как тази ти глупост почти ми коства оракула. И накрая да ти предложа да ми се реваншираш с този бой, на който ти така или иначе ще се съгласиш.
Затворих очи за кратко.
— Дойдох да ти кажа, че трябва да оставиш ножа си — обяви Ризек.
— Ще я пратиш да се бие без нож? — учуди се Акос. — Онази жена може да я наръга още преди Сайра да ѝ посегне! Искаш да умре ли?
Не, отговорих му наум. Иска да я убия. Но не с нож.
— Тя знае какво искам — отвърна му Ризек. — И знае какво ще се случи, ако не го получа. Успех, сестричке.
После излезе от стаята. Беше прав — знаех, винаги знаех. Искаше всички да видят, че мога да използвам сенките под кожата ми не само за да причинявам болка, но и за да убивам. Че не съм просто Бича на Ризек. Време беше да ме издигне в ранг Екзекутора на Ризек.
— Помогни ми да съблека бронята си — пророних.
— Моля? Какви ги говориш?
— Не оспорвай решенията ми — озъбих му се аз. — Помогни ми да съблека бронята.
— Искаш да се биеш без броня? — попита Акос. — Просто ще ѝ позволиш да те убие ли?
Разкопчах първата каишка. Пръстите ми бяха мазолести, но каишките бяха толкова стегнати, че въпреки това ги ужилиха. Разхлабвах ги лека-полека, с пресекливи, трескави движения напред-назад. Акос покри ръката ми със своята.
— Не — отговорих му. — Просто не ми трябва броня. Нито нож.
Сенките се виеха около кокалчетата на ръцете ми, плътни и тъмни като боя.
С големи усилия прикривах истината за случилото се с майка ми, онова, което аз ѝ причиних. Но щеше да е по-добре Акос да узнае, преди да пострада от близостта си с мен още повече. По-добре никога вече да не ме погледне със състрадание, отколкото да вярва в лъжа.
— Как според теб умря майка ми? — засмях се. — Докоснах я и влях всичката светлина, всичката болка в нея, и то защото се ядосах, че ме кара да ходя на поредния доктор за поредния неуспешен опит да потиснат дарбата ми. Тя искаше единствено да ми помогне, а аз изпаднах в истерия и я убих. — Смъкнах налакътника си само колкото да му покажа нащърбената резка под лакътя ми, от външната страна на ръката ми. Първото ми клеймо на смъртта. — Баща ми го направи. Мразеше ме за това, което сторих, но същевременно се… гордееше с мен.