Акос седна от другата страна на масата с нож в ръка и загледа как отлепвам коравия материал от китката си, разкривайки голата кожа под него. Не го попитах какво очаква да види. Навярно и той като повечето хора предполагаше, че налакътникът ми покрива цели редове клейма на смъртта. Че ги крия, защото загадката около тях ме прави още по-опасна. Не опровергавах подобни слухове. Истината беше много по-страшна.
Но ръката ми наистина имаше клейма на смъртта, ред след ред, от лакътя до китката. Фини тъмни линии, разположени на равно разстояние една от друга, еднакви на дължина. И всяка oт тях беше задраскана с диагонална черта, която я обезсилваше според шотетския закон.
Акос сбърчи чело и хвана китката ми между пръстите на двете си ръце. Завъртя я, докосвайки един от редовете. Като достигна края му, спря показалец върху последното клеймо и обърна собствената си ръка, за да го сравни със своето. Потреперих при вида на смуглата ми кожа до неговата бледа.
— Това не са убийства — пророни тихо той.
— Белязах само смъртта на майка ми — отвърнах му също толкова тихо. — Не се заблуждавай, отнела съм много животи, но спрях да ги отчитам върху кожата си, след като тя загина. Докато не убих Зецивис, разбира се.
— А вместо това отбелязваш… какво? — Той стисна ръката ми. — За какво са тези клейма?
— Смъртта е милост, в сравнение с агонията, която причинявам. Затова бележа върху кожата си болката, не отнетите животи. Всяка от тези резки е в памет на човек, когото съм наранила по заповед на Ризек.
В началото започнах да ги броя и знаех колко са. Но тогава още не подозирах колко време възнамерява Ризек да ме използва като инквизитор. С времето обаче просто спрях да броя. Разбрах, че цифрите само влошават нещата.
— На колко сезона си била, когато за пръв път ти заповяда да нараниш някого?
Не разбирах защо ми говори с такава топлота. Току-що му дадох доказателство за чудовищността си, а той продължаваше да ме гледа със състрадание, вместо с укор. Сигурно не проумяваше какво му говоря, само така си го обяснявах. А може би си мислеше, че лъжа или преувеличавам.
— На достатъчно, за да съзнавам колко е погрешно — отвърнах остро.
— Сайра. — Отново тази топлота в гласа му. — На колко?
Облегнах се назад в стола си.
— На десет — признах му накрая. — И не Ризек, баща ми пръв ме накара.
Той поклати глава. После допря върха на ножа в масата и завъртя дръжката му в бързи кръгове, издълбавайки дървото.
Накрая каза:
— Когато бях на десет, още не знаех ориста си. Затова мечтаех да стана войник в Хеса като онези, които охраняваха полетата с ледоцвети на баща ми. Той беше фермер. — Акос подпря брадичка на ръката си и вдигна поглед към мен. — Но един ден, докато татко работил на полето, няколко престъпници дошли да крадат от реколтата му и татко се опитал да ги спре, преди войниците да ги стигнат. Прибра се у дома с огромна рана на бузата. Като го видя, мама му се разкрещя. — Той се позасмя. — Май не е много логично да крещиш на някой, защото е пострадал, а?
— Е, уплашила се е за него — отвърнах.
— Да. Явно и аз съм се уплашил, защото още същата вечер реших, че не искам да ставам войник, ако ще ме режат така.
Не можах да сдържа смеха си, макар и вял.
— Смешно, нали? — Акос вирна едното ъгълче на устата си в усмивка. — Само да знаех какъв живот ми предстои.
Той потупа с пръсти по масата и чак сега забелязах колко нащърбени са ноктите му, колко ранички има около тях. Очевидно ги гризеше и реших, че трябва да изкореня този му вреден навик.
— Това, което се опитвам да кажа — продължи той, — е, че на десетгодишна възраст ужасно се боях дори при вида на болка. А в това време на теб са ти заповядвали да я причиняваш отново и отново. Заповядвал ти го е човек с власт над теб, човек, който е трябвало да се грижи за детето си.
За миг тази мисъл ме съкруши. Но само за миг.
— Не се опитвай да ме оневиниш. — Исках да прозвуча остро, сякаш го хокам, но вместо това гласът ми излезе умолително. Прокашлях се. — Ясно? Не ми помагаш.
— Ясно — съгласи се той.
— Научили ли са те на този ритуал? — попитах го.
Той кимна.
— Направи клеймото — процедих със стегнато гърло.
Протегнах ръка, сочейки едно квадратче чиста кожа на гърба на китката ми, точно под щръкналата обла кост. Той долепи върха нa ножа до мястото, нагласи го, така че да е на равно разстояние от съседните клейма, и проряза кожата ми. Не прекалено дълбоко, но достатъчно, че екстрактът от переста трева да остане там завинаги.