Очите ми плувнаха в неканени сълзи, а от раната шурна кръв. И потече по ръката ми, докато ровех из кухненските чекмеджета за нужното шишенце. Toй извади корковата му тапа, а аз бръкнах в него с върха на четката, която държах наблизо. Изговорих името на Лети Зецивис, повтаряйки разреза с тъмната течност.
Започна да смъди. Всеки път очаквах, че съм свикнала с жестоката, изгаряща болка и всеки път откривах, че не съм. Трябваше да гори, за да напомни колко сериозно нещо е да отнемеш живот, да бележиш нечия загуба върху плътта си.
— Не казваш останалите думи? — учуди се Акос.
Говореше за молитвата, края на ритуала. Поклатих глава.
— Нито пък аз — призна си той.
Докато болката отшумяваше, Акос уви ръката ми с бинт, веднъж, два пъти, три пъти и го закрепи с лепенка. Никой от двама ни не си направи труда да изчисти кръвта от масата. Сигурно щеше да засъхне там и после щях да я стържа с нож, но не ме беше грижа.
Заизкачвах се по въжето към горната стая, покрай растенията, съхранени в смола, и механичните бръмбари, разположени сред тях да се заредят отново. Акос ме последва.
Странстващият кораб трепереше, докато двигателите му се готвеха за изстрелване в атмосферата. Таванът на стаята беше покрит с екрани, показващи какво има над нас — в този случай шотетското небе. Тръби и отдушници изпълваха помещението от всички страни. В действителност беше предвидено само за един човек, но по задната му стена бяха наредени сгъваеми седалки за спешни случаи. Отворих две и с Акос седнахме.
Помогнах му да закопчае коланите през гърдите и скута си, те щяха да го придържат на място по време на излитането, и му дадох хартиена торба, в случай че му прилошее от движението на кораба. После закопчах и моите колани. Шотетците в целия кораб правеха същото, струпваха се по коридорите, сваляха седалките от стените и се закопчаваха един друг.
После всички зачакахме корабът да излети, заслушани в обратното броене по интеркома. Когато гласът достигна „десет“, Акос ми подаде ръка и аз я стиснах силно, докато не чухме „едно“.
Шотетските облаци прелитаха покрай нас, а тягата ни притисна в седалките. Акос измрънка, но аз продължих да гледам как облаците се разчистват и синята атмосфера на планетата ни започва да прелива в чернотата на космоса. Навсякъде около нас се разстла звездното небе.
— Виждаш ли? — казах, преплитайки пръсти с неговите. — Красиво е.
ГЛАВА 14
САЙРА
СЪЩАТА ВЕЧЕР, ДОКАТО ЛЕЖАХ В КАЮТАТА СИ В СТРАНСТВАЩИЯ кораб, заровила лице във възглавницата, на вратата се почука. Измъкнах се от леглото, крайник по крайник, за да отворя. В коридора ме посрещнаха двама войници, мъж и жена, и двамата слаби. Понякога бойната школа, с която се занимава даден човек, си личеше от пръв поглед — тези двамата бяха възпитаници на зиватахак, следователно ловки и смъртоносни. А се бояха от мен. Не че това ме учудвате.
Акос влезе със сънлива крачка в кухнята и застана до мен. Двамата войници си размениха многозначителни погледи, напомняйки ми предупреждението на Отега за бъбривите шотетски усти. Нямаше как да избегнем слуховете: с Акос живеехме заедно, така че се очакваха догадки за отношенията ни и какво правехме в усамотението на каютата ни. Нямах желание да ги разубеждавам. По-добре да ме одумват за това, отколкото за убийствата и изтезанията.
— Простете, че ви безпокоим, госпожице Ноавек. Но суверенът иска да говори с вас незабавно — обяви жената. — Насаме.
Работното помещение на Ризек на борда на странстващия кораб представляваше умалено копие на кабинета му във Boa. Тъмното, излъскано до съвършенство дърво на пода и ламперията произхождаше от Шотет — от гъстите гори по екватора на планетата ни, които ни разделяха от тувхийците, превзели севера преди векове. В природата насекомите фензу, осветяващи кораба от сферичните полилеи, жужаха сред короните на дърветата, но тъй като повечето по-стари шотетски домове ги използваха за осветление, семейство Зецивис, вече оглавявано от Има, се стараеше да подсигурява на пазара достатъчни отгледани във ферма фензу за големия брой желаещи да платят високата им цена. Като Ризек например — според него сиянието им беше по-приятно от това на жар-камъните, макар че аз самата не усещах особено разлика.
Като влязох в кабинета му, Ризек стоеше пред големия екран, които обикновено държеше скрит зад един плъзгащ се панел. Сега на него се виждаше дълъг абзац от някакъв текст. Отне ми известно време да осъзная, че чете запис от официалното изявление, с което председателят на Съвета обявява ориста на всички дарени. Девет клона на девет рода от цялата галактика, чиито пътища са предначертани и неизменими. Ризек обикновено избягваше всякакво споменаване на „слабостта“ си, както се изрази баща ми, ориста, която го преследваше още от раждането му: да бъде надвит от семейство Бенесит. В Шотет бешe забранено да се говори и чете за това, а неподчинението се наказваше със затвор или екзекуция.