— Възнамерявам — добави той — с помощта на новия ни оракул да я убия, преди да се е случило.
Вперих поглед в ориста, изписана на екрана. Цял живот ме учеха, че орисан ли си за нещо, то ще се случи, колкото и да се опитваш да го спреш. А брат ми точно това искаше: да осуети ориста си, убивайки човека, който щеше да я сбъдне. Айджа щеше да му каже как.
— Това е… невъзможно — думите излязоха от устата ми, преди да успея да ги спра.
— Невъзможно? — вдигна вежди той. — Защо? Защото досега никой не е успял да го постигне? — Ръцете му стиснаха облегалката на стола. — Смяташ, че не мога да съм първият в цялата галактика, предотвратил ориста си?
— Нямах това предвид — отвърнах, мъчейки се да запазя самообладание пред надигащия се гняв на Ризек. — Просто никога не съм чувала да се е случило, това е.
— Скоро ще чуеш — озъби се той с разкривено от злоба лице. — И ти ще ми помогнеш да го постигна.
Внезапно се сетих как Акос ми благодари, като видя стаята си в странстващия кораб. За спокойното му изражение, когато взе осеяната ми с клейма ръка. Как се смееше, докато се гонехме в синия дъжд по време на Фестивала на странството. Това бяха първите мигове на облекчение, които изпитвах след смъртта на майка ми. Исках повече от тях. И по-малко от… това.
— Не — отсякох. — Няма да ти помогна.
Обичайната му заплаха — че ако не му се подчинявам, ще разкрие пред Шотет какво съм сторила на любимата ни майка, вече не ме плашеше. Този път допусна грешка: призна, че се нуждае от помощта ми.
Кръстосах крака и сключих ръце над коляното си.
— Преди да ме заплашиш, нека ти кажа следното: не мисля, че би рискувал да ме загубиш точно сега — заявих. — Не и след като така се постара да спечеля страха на целия народ.
В крайна сметка дуелът с Лети беше точно това: демонстрация на сила. Неговата сила.
Но тази сила всъщност принадлежеше на мен.
Ризек се учеше да имитира баща ни още от дете, а баща ми отлично потискаше реакциите си. Вярваше, че всеки неовладян израз на емоции го прави уязвим, съзнаваше, че непрекъснато го наблюдават, където и да се намира. Ризек бе усвоил това му умение донякъде, но беше далеч от нивото му. Докато се взирах, без да мигам в него, лицето му се изкриви. Гняв. И страх.
— Не си ми нужна, Сайра — процеди тихо той.
— Това не е вярно — отвърнах, ставайки на крака. — Но дори да беше… не забравяй какво би ти се случило, ако реша да те докосна.
Показах му длан и извиках дарбата си на повърхността ѝ. Този път ми се подчини, запрепуска из тялото ми и — само за миг — се уви около всеки от пръстите ми като черна паяжина. Очите нa Ризек се втренчиха в нея, без да може да ги овладее.
— Ще продължавам да играя ролята на твоя предана сестра, на страшилище — заявих. — Но вече няма да причинявам болка по твое нареждане.
С тези думи му обърнах гръб. И тръгнах към вратата с разтуптяно сърце.
— Внимавай — процеди Ризек, докато се отдалечавах от него. — Може да съжаляваш за думите си.
— Съмнявам се — отговорих, без да се обръщам. — Все пак не аз се страхувам от болката.
— Не се страхувам от болка — отсече рязко той.
— Така ли? — обърнах се към него. — Тогава ела тук и ме хвани за ръката.
Вдигнах почерняла от сенки длан и лицето ми трепна от настойчивата болка. Ризек не помръдна от мястото си.
— Така си и мислех — коментирах, напускайки кабинета му.
Като се върнах в стаята си, Акос седеше на леглото с книгата за елметахак в скута си, превеждащото устройство озаряваше една от страниците. Той вдигна поглед към мен и cвъси вежди. Съвършено правият белег по долната му челюст още тъмнееше. С времето щеше да избледнее, сливайки се донякъде с кожата му.
Влязох в банята да наплискам лицето си с вода.
— Какво ти е направил? — попита Акос и опря рамо на стената до мивката.
Наплисках лицето си отново, после се облегнах на порцелана. Пo бузите и клепачите ми се стичаше вода, вливайки се в канала под лицето ми. Отражението ми в огледалото гледаше с див поглед и стисната челюст.
— Нищо не ми е направил. — Грабнах една кърпа от рафта до мивката и избърсах лицето си. Усмивката ми приличаше по-скоро на ужасена гримаса. — Нищо не ми е направил, защото не му позволих. Заплаши ме и аз… му отвърнах със същото.
Тъмните мрежи по ръцете ми бяха толкова плътни, че наподобяваха черни петна боя. Седнах на един от кухненските столове със смях. Смях, извираш, чак от корема ми, смях, който сякаш запали цялото ми тяло. За пръв път се опълчвах на Ризек. Кълбото срам в стомаха ми като че ли леко се отпусна. Бях отказала да му бъда съучастник.