Акос седна пред мен.
— Какво… какво значи това? — попита той.
— Значи, че ще ни остави на мира — обясних. — Не знам… — Ръцете ми трепереха. — Не знам защо съм толкова…
Акос покри ръцете ми със своите.
— Току-що си заплашила най-могъщия човек в страната. Мисля, че е нормално да си малко напрегната.
Ръцете му не бяха много по-големи от моите, макар и с по-масивни кокалчета и изпъкнали сухожилия чак до китките. Синкаво-зелените вени прозираха през кожата му, доста пo-светла от моята. Изглежда, слуховете за тънката кожа на тувхийците бяха верни, само дето Акос съвсем не беше слаб.
Измъкнах ръцете си изпод неговите.
Чудех се как ли ще запълваме дните си сега, след като Ризек ни остави на мира, а Акос е при мен. Бях свикнала да живея сама по време на странствата. Върху готварската печка още стоеше някакво петно от последното пътешествие, през което си готвех сама всяка вечер, експериментирайки с продукти от различни планети — неуспешно в повечето случаи, тъй като нямах кулинарни заложби. По цели нощи гледах филми от чужди места, представях си как живеят хората там.
Той отиде до другия край на стаята, за да си вземе чаша от шкафа и я напълни с вода от чешмата. Отметнах глава назад и загледах растенията в лъскави клетки от смола, окачени над главите ни. Някои от тях сияеха в тъмното, други щяха да изгният дори в смола и да се спаружат, обагряйки се в още по-ярки цветове. Наблюдавах ги от три странства.
Акос избърса уста и остави чашата.
— Сега разбрах — отбеляза той. — Вече знам защо не бива да се отказваме.
Той сви лявата си ръка в лакътя, ръката с първото му клеймо на смъртта.
— Така ли?
— Аха — кимна с глава. — Ризек каза нещо, което не ми даваше мира… че ще превърне Айджа в човек, когото няма да искам да спася. Добре, но аз реших, че това е невъзможно. — Преди дни Акос ми изглеждаше толкова празен, а сега преливаше като чаша. — Колкото и да промени Айджа, все ще искам да го спася.
Това беше цената за същата онази милозливост, която го бе накарала да ме погледне със състрадание онзи ден, вместо с погнуса: умопомрачението. Да продължаваш да обичаш човек, на когото не можеш да помогнеш, беше белег на истинско умопомрачение.
— Не мога да те разбера — признах му. — Имам чувството, че колкото по-ужасяващи неща откриваш за един човек, колкото по-жестоко се държи някой с теб, толкова по-мил си с тях. Това е чиста проба мазохизъм.
— Виж кой го казва — момичето, което бележи кожата си заради престъпления, извършени по принуда — отвърна хитроумно той.
И в моите, и в неговите думи нямаше нищо смешно. Но изведнъж ме досмеша. Ухилих се, а след миг и той последва примера ми. На лицето му изгря нов вид усмивка — не онази, с която ми показваше колко се гордее със себе си, нито пък онази, която използваше от любезност, а жадна, налудничава усмивка.
— Май наистина не ме мразиш заради това — вдигнах лявата си ръка.
— Не, не те мразя.
Хората реагираха по различен начин на дарбата ми. Пострадалите от нея — с омраза; онези, които не бяха, но можеше скоро да я изпитат на свой гръб — със страх; а онези, които умееха да се възползват от нея — с радост. Но реакция като неговата виждах за пръв път. Имах чувството, че ме разбира.
— Изобщо не ме мразиш — прошепнах, страхувайки се от отговора му.
Той обаче ми го даде категорично, сякаш беше очевиден;
— Не.
И в този миг осъзнах, че вече не съм му ядосана за това, което ми стори, за да избяга с Айджа. Водеше го cъщото качество, заради което беше така благоразположен към мен. Как можех да го виня тогава?
— Добре — въздъхнах. — Стани рано утре, защото трябва да тренираме по-усилено, ако искаш да измъкнеш брат си оттук.
Пo чашата личаха отпечатъците от пръстите му. Взех я.
Той ме изгледа свъсено.
— Ще ми помогнеш? Въпреки постъпката ми?
— Да. — Пресуших чашата и я върнах на масата. — Така изглежда.
ГЛАВА 15
АКОС
АКОС ПРЕВЪРТАШЕ В УМА СИ СПОМЕНА ЗА НЕУСПЕШНОТО бягство с Айджа отново и отново:
Хукна през скритите проходи на имението Ноавек, спирайки тук-там да наднича през пролуките в стените и да се ориентира къде точно се намира. Прекара доста време в мрака, дробовете му се напълниха с прах, а пръстите — с трески.
Накрая стигна до стаята на Айджа, задействайки някакъв скрит сензор за движение, както по-късно му обясни Ризек. Тогава обаче не подозираше какво се е случило и просто пъхна пръсти в ключалката на затворената врата. Повечето врати днес се заключваха чрез потока и той можеше да ги отваря с допир. Същото важеше и за белезниците. Именно така се беше освободил сред перестата трева и успя да убие Калмев Радикс.