Свобода. Предлагаше я като човек, който не разбираше значението ѝ, на когото никога не са му я отнемали. Само дето за Акос тя вече не съществуваше. Не съществуваше от деня, в който научи ориста си. Може би дори откакто обеща на баща си да върне Айджа у дома.
Затова отново поклати глава.
— Не става.
— Не искаш да си отидеш у дома?
— Имам недовършена работа тук. И наистина трябва да се връщам към нея, така че…
Джорек отказваше да вземе тренировъчния нож, затова Акос го пусна на пода между тях и тръгна към вратата. Съчувстваше на майката на Джорек, дори на самия него, но си имаше достатъчно семейни грижи, а и клеймата не ставаха по-поносими с времето.
— Ами брат ти? — не се отказа Джорек. — Онзи, който вдишва, когато Ризек издишва?
Акос спря на място, стиснал зъби. Ти си виновен — каза сам себе си. — Ти загатна за „недовършена работа“. Но този факт не улесняваше нещата.
— Мога да го измъкна — добави Джорек. — Да го пратя в Тувхе, където да излекуват мозъка му.
Акос отново се замисли за неуспешното бягство, за съкрушения глас на Айджа, когато го беше попитал Защо се случи всичко това? За хлътналите му скули и пепелява кожа. Брат му чезнеше ден след ден, сезон след сезон. Скоро нямаше да остане нищо за спасяване.
— Добре.
Отговорът му прозвуча като шепот, не така, както бе очаквал.
— Добре? — повтори Джорек, останал почти без думи. — Тоест ще го направиш?
— Да — изтръгна думата от гърлото си Акос.
За Айджа беше готов на всичко.
Не си стиснаха ръце, какъвто беше гувхийския обичай при сключена сделка. Тук само произнасянето на думите на свещения за шотетците език беше достатъчно.
В дъното на коридора, пред каютата на Сайра, стоеше страж, което според Акос беше безсмислено. Никой не можеше да надвие Сайра в бой. Самият страж явно беше на същото мнение, защото дори не провери Акос за оръжие, когато мина покрай него.
Завари Сайра наведена пред печката, в краката ѝ имаше преобърната тенджера и локва вода. В дланите ѝ личаха извити вдлъбнатини — отпечатъци от нокти от стиснати юмруци, а по цялото ѝ тялото шаваха черни жилки. Той се спусна към нея, подхлъзвайки се леко на мокрия под.
Веднага щом Акос хвана китките ѝ, жилките изчезнаха като река, стичаща се обратно към извора си. Той самият, разбира се, не усети нищо. Хората често говореха за жуженето на потока, за местата и моментите, в които отслабваше, но това бяха само спомени за него. И то смътни.
Кожата ѝ сякаш гореше в ръцете му. Тя вдигна очи към неговите. По-рано Акос смяташе, че Сайра не се „натъжава“ като другите хора — или изглежда ядосана, или не. Но сега, след като я познаваше по-добре, виждаше тъгата през пукнатините на маската ѝ.
— За Лети ли мислиш? — попита я, сваляйки пръсти към китките ѝ.
— Просто я изпуснах. — Тя кимна към тенджерата. — Това е всичко.
Винаги има „още“, помисли си той, но не настоя. Вместо това вдигна спонтанно ръка и приглади косата ѝ. Беше гъста и къдрава и понякога го изкушаваше да я усуче около пръста си, ей така, без причина.
Нежният допир носеше чувство на вина след себе си. Не беше нормално да прави подобни неща — сам да върви устремено към ориста си, вместо да го дърпат насила към нея. В Тувхе всеки би го нарекъл предател, ако го видеше в момента. Не биваше да им дава основания да мислят така за него.
Но понякога усещаше болката на Сайра като своя собствена и инстинктивно се стремеше да я потуши и за двама им.
Сайра завъртя едната си ръка в неговата, опирайки пръсти в дланта му. Допирът ѝ беше топъл, любопитен. Но в следващия миг го отблъсна от себе си.
— Подранил си — заяви и грабна един парцал да избърше пода.
Водата започваше да се просмуква в подметките на обувките му. Сенките отново полазиха кожата на Сайра, карайки я да изтръпне от болка, но щом не искаше помощта му, нямаше да ѝ я натрапва.
— Да — потвърди той. — Натъкнах се на Джорек Кузар.
— Какво искаше?
Тя стъпи на парцала, за да попие останалата вода от пода.
— Сайра?
— Да? — отвърна тя, мятайки подгизналото парче плат в мивката.
— Как бих могъл да убия Сузао Кузар?
Сайра сбърчи устни, както правеше винаги когато премисляше нещо. Стори му се смущаващо, че ѝ задава такъв въпрос, сякаш беше нещо съвсем естествено. А за нея — да приеме, че наистина е такова.
Намираше се много, много далеч от дома.