Носеше маска, един от отворите за очите беше зашит. Маската закриваше лицето ѝ от челото до брадичката. Главата ѝ беше покрита с тежка качулка. Макар и е една глава по-ниска от мен, бронята ѝ беше заслужена, изработена от кожата на Брониран.
Жената стенеше от допира ми.
— Коя си ти? — попитах я.
Резервният говорител на кораба изпращя в мига, в който зададох въпроса си. Беше стар, реликва от най-ранните странства, и караше гласовете да звучат тенекиено, изопачено.
— Първото дете на семейство Ноавек ще бъде надвито от семейство Бенесит — се разнесе от него. — Истината може да бъде потулена, но никога заличена.
Очаквах гласът да продължи, но пращенето замря и говорителят се изключи. Корабът зажужа отново. Жената, чието гърло бях притиснала с ръка и нож, проплака тихо.
— Трябва да те арестувам — прошепнах. — Да те арестувам и да те заведа за разпит. — Наклоних глава. — Знаеш ли как брат ми разпитва провинените? Чрез мен. С ето това.
Насочих още от сенките си към нея и те се струпаха около китката и лакътя ми. Жената изпищя.
За миг прозвуча точно като Лети Зецивис.
Пуснax я и се отдръпнах от стената.
Светлините на пода се съживиха и ни осветиха откъм краката. Вече виждах единственото око в главата ѝ, искрящо и вперено в мен. Лампите над нас също се включиха и тя хукна по коридора, изчезвайки зад ъгъла.
Позволих ѝ да се тръгне.
Свих ръцете си в юмруци, за да не треперят. Не можех да повярвам какво направих току-що. Ако Ризек научеше…
Вдигнах ножа ѝ, ако изобщо можеше да се нарече така — представляваше нащърбено желязо, ръчно наточено и увито с тиксо в единия си край вместо дръжка, и тръгнах по коридора. Дори не се замислих накъде, знаех само, че трябва да се движа. Не бях ранена и нямах никакво доказателство за нападението над мен. Надявах се да е било твърде тъмно и охранителните камери да са заснели как просто съм пуснала нападателката.
Какво направи?
Хукнах по коридорите и стъпките ми отекваха самотно cъвсем кратко преди да се гмурна в смутната тълпа. Всичко наоколо беше шумно и забързано като сърцето ми. Прибрах ръце в ръкавите си, за да не докосна някого без да искам. Не отивах към каютата си. Трябваше да видя Ризек преди някой друг да го е направил, да го уверя, че нямам пръст във всичко това. Едно беше да откажа да изтезавам хора, а съвсем друго да участвам в бунт. Скрих ножа на ренегатката в джоба си.
Когато стигнах до крилото на Ризек в другия край на кораба, най-близкият до космическия поток, войниците ми сториха път. Насочиха ме към кабинета му и макар че не бях сигурна дали ще ме пусне, веднага щом почуках, извика да вляза.
Брат ми стоеше бос в кабинета си, с лице към стената. Беше сам и в ръката си държеше чаша с лека отвара от тихоцвет, вече го разпознавах от пръв поглед. Не носеше бронята си, а когато ме погледна, видях хаос в очите му.
— Какво искаш? — попита грубо.
— Ами… — Спрях. Не знаех какво искам, освен да се оневиня. — Идвам просто да видя дали си добре.
— Разбира се, че съм добре — отвърна той. — Вас уби двамата ренегати, които се опитаха да проникнат в моето крило, още преди да са изкрещели. — Той отмести едното перде от илюминатора, по-голям от останалите в кораба, висок почти колкото него, и се загледа във вече тъмнозеления, космически поток. Почти син даже, наближаваше времето за инвазията, лова на отпадъци, изконната традиция на народа ни. — Смяташ, че детинските действия на няколко ренегати представляват опасност за мен?
Пристъпих към него с бавни, внимателни крачки, сякаш беше диво животно.
— Ризек, няма нищо лошо в това да си уплашен малко, когато те нападат.
— Не съм уплашен! — изкрещя той, блъскайки с всяка дума чашата си в близката маса.
Отварата от тихоцвет се разплиска, оставяйки червено петно върху белия му маншет.
Докато го гледах, внезапно си спомних как закопчава с ловки, опитни ръце предпазния ми колан преди първото ми странство и ме подиграва с усмивка, задето бях толкова притеснена. Не беше виновен, че е станал такъв, потънал в страх и безкрайно изобретателен в жестокостта си. Баща ни го беше превърнал в човека пред мен. Най-големият ми подарък от Лазмет Ноавек, по-голям дори от живота, който ми даде, беше, че ме остави да раста спокойно.