Отнасях се към новия Ризек със заплахи, гняв, презрение и страх. Нито веднъж не се опитах да бъда добра с него. Докато баща ми разчиташе на стратегически насочените закани и заплашителното мълчание като свои верни оръжия, майка ми винаги боравеше с добрината като с добре наточено острие. През цялото това време аз бях по-скоро отражение на Лазмет, отколкото на Илира, но това можеше да се промени.
— Аз съм ти сестра. Не е нужно да се държиш така пред мен — подхванах с възможно най-милия си глас.
Ризек се взираше в петното на маншета си. Не ми отговори и го приех като добър знак.
— Помниш ли как си играехме с онези фигурки в стаята ми? — продължих. — Как ме учеше да боравя с нож? Все стисках дръжката толкова силно, че пръстите ми побеляваха, но ти ми показа правилната хватка.
Той сбърчи чело. Стана ми чудно дали си спомня, или това е един от спомените, които размени с тези на Айджа. А може би е възприел поне малко от добродушието на Айджа, прехвърляйки му от болката си.
— С теб невинаги сме били такива — казах.
Докато брат ми мълчеше, си позволих да се надявам на кротка, постепенна промяна в отношението му към мен, във връзката помежду ни, стига само да загърби страха си. Той ме погледна в очите и почти го видях, почти го чух. Можехме да се върнем назад.
— Да, но ти уби майка ни — процеди тихо Ризек. — И вече можем да сме само такива.
Не трябваше да съм изненадана, изумена, че думите му ме блъснаха като силен удар в корема. Но надеждата ми беше отнела разсъдъка.
Цяла нощ останах будна в ужасено очакване на ответния му удар след нападението.
И той дойде на сутринта, когато спокойният му, самоуверен глас се разнесе от новинарския екран на отсрещната стена. Скочих от леглото и прекосих стаята, за да включа картината. Брат ми изпълни екрана, блед и кокалест. Бронята му отразяваше светлината, хвърляйки злокобно сияние върху лицето му.
— Вчера ни причиниха малко… неудобство. — Горната му устна се изви в усмивка, сякаш мисълта му се стори забавна. Нищо чудно: Ризек знаеше, че трябва да скрие страха си, да омаловажи действията на ренегатите. — Колкото и детински наивна да беше простъпката на виновниците, те успяха да преминат през охраната на кораба, спирайки полета му, затова трябва да бъдат намерени и отстранени. — Тонът на гласа му беше зловещ. — От днес пасажери на различна възраст ще бъдат избирани на произволен принцип от базата данни на кораба и водени за разпит. Налагам вечерен час от 20 ч, до 6 ч, за целия кораб, с изключение на необходимите за функционирането му хора, който ще важи до разрешаването на настъпилите усложнения. Ловът на отпадъци ще бъде отложен, докато не подсигурим безопасността на кораба.
— Разпит — повтори Акос зад мен. — Това кодова дума за „инквизиция“ ли е?
Кимнах.
— Ако разполагате с информация за лицата, замесени в тази злощастна шега, във ваш интерес е да ни я съобщите — продължи Ризек. — Разобличените, че укриват сведения или лъжат по време на разпитите, също ще понесат наказанието си в името на Шотет. Уверявам ви, че сигурността на странстващия кораб и пасажерите му е мой приоритет.
Акос изсумтя.
— Ако няма какво да криете, няма и от какво да се боите — отбеляза Ризек. — Нека продължим подготовката си, за да можем един ден да покажем на останалите планети в галактиката могъществото и единството ни.
Главата му остана на екрана още няколко секунди, после новинарската емисия продължи, този път на отирийски, който владеех на задоволително ниво. Западният континент на Тепес страдаше от недостиг на вода. Поне веднъж шотетските субтитри отразяваха истината.
— Да покажем могъществото и единството ни — цитирах Ризек, по-скоро на себе си, отколкото на Акос. — За това ли излизаме на странство вече?
— За какво друго?
Съветът разисквате предложение за допълнителни изисквания към оракулите на всички планети и вотът щеше да се проведе след четирийсет дни. Шотетските субтитри обаче гласяха: „Съветът възнамерява да затвърди тираничния си контрол върху оракулите чрез поредната хищническа мярка, която ще бъде наложена в края на четирийсетдневен цикъл“. Вярно, но субективно представено.
Банда прословути космически пирати бяха осъдени на петнайсет сезона затвор. Шотетските субтитри предаваха: „Група традиционалисти от Золд са осъдени на петнайсет сезона затвор заради открито негодувание към излишно строгите закони на Съвета“. Нe съвсем вярно.
— Странството трябва да изразява упованието ни в потока и онзи, който го владее — пророних тихо. — Това е религиозен ритуал и начин да почетем предците ни.