— Досега не съм виждал шотетец, отговарящ на описанието ти — отбеляза Акос.
Стрелнах му кръвнишки поглед.
— Сигурно за това виждаш само каквото искаш да видиш.
— Може би и с двама ни е така — отвърна Акос. — Изглеждаш ми притеснена. Мислиш ли, че Ризек пак ще насочи вниманието си към теб?
— Ако играта загрубее.
— А ако отново откажеш да му помогнеш? Кое е най-лошото, което може да ти причини?
Въздъхнах.
— Май не разбираш. Шотет боготвореше майка ми. Тя беше богиня сред смъртни. Когато загина, целият ни народ потъна в скръб. Сякаш светът се срина. — Затворих очи за миг, позволявайки на образа ѝ да прелети през съзнанието ми. — Ако хората научат какво съм ѝ причинила, ще ме разкъсат на парчета. Ризек знае и при нужда ще го използва срещу мен.
Акос свъси вежди. Не за пръв път се питах как ли ще се почувства, ако умра. Не защото смятах, че ме мрази, а защото знаех, че ориста му отекваше в главата му всеки път, когато ме погледне. Като се има предвид колко време прекарвахме заедно, нямаше да се учудя, ако аз съм онзи Ноавек, за когото ще умре някой ден. Нo не можех да повярвам, че заслужавам той да загуби живота си заради мен.
— Е — отвърна той. — Да се надяваме тогава, че няма да прибегне до това.
Беше се обърнал леко към мен. Деляха ни само няколко сантиметра. Често бяхме близо един до друг — докато тренирахме, докато приготвяхме закуската, а и трябваше да ме докосва, за да облекчава болката ми. Затова не знаех защо внезапно се почувствах странно от близостта на бедрото му до корема ми, така че виждах възлестите мускули, изпъкващи на ръката му.
Но чувството наистина беше странно.
— Как е приятелят ти Сузао? — попитах го, отстъпвайки назад.
— Дадох на Джорек да сложи малко приспивателна отвара в лекарството, което баща му пие сутрин — отвърна Акос.
— Джорек ще упои собствения си баща? — учудих се. — Интересно.
— Е, ще видим дали Сузао ще припадне върху обяда си. Дано успея да го ядосам достатъчно, че да ме предизвика на дуел.
— На твое място бих го направила още няколко пъти, преди да се разкрия — посъветвах го. — Трябва не само да ти е ядосан, но и да се бои от теб.
— Трудно ми е да си представя човек като него уплашен.
— Всички се боим от нещо — въздъхнах. — Разгневените най-вече.
Космическият поток направи бавния си преход от зелено в синьо, но още не захождахме към Пита, Ризек продължаваше да отлага крайната фаза на странството. Кръжахме по периферията на галактиката, далеч от обсега на Съвета. Напрежението висеше като влажен облак над кораба, вдишвах го винаги когато напусках уединената си каюта. А напоследък го правех рядко.
Ризек не можеше да отлага безкрайно кацането ни, нямаше да отмени странството напълно и да стане първият суверен от сто сезона насам, пренебрегнал традициите ни.
Бях му обещала да се държа подобаващо, затова няколко дни след нападението вървях към наблюдателната палуба за поредната среща с най-близките му привърженици. Още с влизането ме посрещна необятният мрак на космоса през панорамните прозорци, отворен пред нас като паст на гигантско същество. В следващия момент видях Вас с чаша чай в ръце, кокалчетата му кървяха. Когато забеляза кръвта, я попи с носна кърпа, която пъхна обратно в джоба си.
— Знам, че не усещаш болка. Вас, но наистина е от значение да се грижиш за собственото си тяло — посъветвах го аз.
Той повдигна вежди и остави чашата си. Останалите се бяха струпали на малки групички в отсрещния край на помещението с кристални чаши в ръце. Повечето гравитираха около Ризек като отпадъци около сифон. Има Зецивис, чиято бяла коса почти искреше на тъмния фон на космоса, също се навърташе край него, макар че цялото ѝ тяло да излъчваше напрежение.
Останалата част от палубата беше празна, черният под беше излъскан до съвършенство, а стените представляваха извити прозорци. Почти очаквах космосът да ни погълне.
— От колко време се познаваме, а още не си наясно с дарбата ми — отвърна Вас. — Знаеш ли, че ми се налага да настройвам аларми за ядене и пиене? И непрекъснато да се проверявам за счупени кости и натъртвания?
Не се бях замисляла какво е загубил Вас покрай дарбата си да не изпитва болка.
— Затова понякога недоглеждам дребните рани — продължи той. — Изтощително е да обръщаш толкова внимание на собственото си тяло.
— Хмм — измънках. — Май те разбирам.
Не за пръв път се удивлявах на контраста помежду ни и на сходството, породено от него. Животите и на двама ни се въртяха около болката по един или друг начин. И двамата отделяхме твърде много енергия на физиката си. Понякога ми ставаше любопитно дали не ни свързва и друго.