— Кога се прояви дарбата ти? — поинтересувах се. — Какво се е случило по това време?
— Бях на десет. — Той се облегна на стената и прокара ръка по гладко обръснатия си скалп. До едното му ухо личаха няколко порязвания от бръснача, които вероятно не беше забелязал. — Преди да бъда одобрен да служа на брат ти, посещавах редовно училище. Бях кльощаво момче, лесна мишена. Някои от по-големите деца често ме тероризираха. — Той се усмихна. — След като осъзнах, че вече не изпитвам болка, пребих единия почти до смърт. Повече никой не ми посегна.
Бил е в опасност и тялото му е реагирало. Cъзнанието му е реагирало. Историята му много приличаше на моята.
— Възприемаш ме, както аз възприемам Кересет — продължи Вас. — Мислиш, че съм домашният любимец на Ризек, както Акос е твоят.
— Мисля, че всички служим на брат ми — поправих го. — Ти. Аз. Кересет. Всички сме еднакви. — Обърнах поглед към тълпата, струпана край брат ми. — Защо е дошла Има?
— След като я опозориха и съпругът, и дъщеря ѝ ли? — изтъкна Вас. — Говори се, че паднала на колене пред Ризек да иска прошка за провиненията им. Но сигурно слуховете са преувеличени.
Промъкнах се край него, приближавайки се към останалите. Има сложи ръка върху рамото на Ризек и я плъзна надолу към лакътя му. Очаквах брат ми да се отдръпне от допира ѝ, винаги така ставаше, когато някой се опиташе да го докосне. Той обаче ѝ позволи ласката и като че ли се наклони едва забележимо към нея.
Как намираше сили да го гледа, след като бе подписал смъртните присъди на съпруга и дъщеря ѝ, камо ли да го докосва? Наблюдавах я как се смее на нещо, казано от Ризек. Веждите ѝ се сбърчиха, сякаш изпитва болка. Или отчаяние, помислих си. Израженията, причинени и от двете усещания, често си приличаха.
— Сайра! — възкликна Има, привличайки вниманието на всички в стаята към мен. Помъчих се да я погледна в очите, но ми беше трудно заради онова, което бях причинила на Лети. Понякога и тя присъстваше в кошмарите ми заедно с дъщеря си, ридаеща неутешимо над трупа ѝ. — Доста време не сме се виждали. Как си?
Срещнах погледа на Ризек само за миг.
— Възложил съм ѝ специална задача — отвърна разговорно Ризек вместо мен. — Да стои до Кересет.
Предизвикваше ме.
— Толкова ли е ценен по-младият от двамата Кересет? — попита ме Има с онази странна усмивка.
— Времето ще покаже — отговорих. — Но все пак е тувхиец по рождение. Знае важни неща за враговете ни.
— Аха — отвърна небрежно Има. — Аз пък си мислех, че помагаш в разпитите, Сайра, по твоя уникален начин, както винаги досега.
Имах чувството, че ще повърна.
— За жалост, разпитите изискват ловък език и проницателен ум — обясни Ризек. — Две от нещата, с които сестра ми не може да се похвали.
Коментарът му ме засегна, но не можах да измисля достатъчно красноречив отговор. Май беше прав поне за едно: нямах ловък език.
Затова просто позволих на сенките да се разлеят в тялото ми и когато разговорът премина към друга тема, се оттеглих в единия край на палубата, за да погледам заобикалящия ни мрак.
Намирахме се в периферията на галактиката и единствените планети, или планетарни отломки наоколо, не бяха достатъчно гъсто населени, за да членуват в Съвета. Наричахме ги „периферни планети“, или просто „периферията“. Майка ми бе призовавала Шотет да ги приеме като свои братя и сестри, борещи се за същото като нас: легитимност. Баща ми тайно се присмиваше на идеята ѝ, твърдейки, че Шотет е по-велик народ от всяка периферна паплач.
Виждах една от тези планети през панорамния прозорец. Беше просто петънце светлина, но твърде голямо, за да е просто някоя от звездите ни. Ярка нишка от космическия поток се простираше към нея, обгръщайки я като колан.
— П1104 — каза Има Зецивис, отпивайки от чашата си. — Онази планета там.
— Била ли си там?
Сковах се от близостта ѝ, но се опитах да запазя гласа си спокоен. Гостите зад нас се засмяха на нещо, казано от братовчед ми Вакрез.
— Разбира се, че не — отвърна Има. — Последните двама суверени на Шотет не разрешават да се пътува до периферните планети. Съвсем логично искат да ни дистанцират от тях в очите на Съвета. Не бива да ни свързват с толкова долнопробна компания, ако искаме да ни приемат сериозно.
Думи на истински верноподаник на Ноавек. Или по-точно апологет. Беше наясно с правилата.
— Да — процедих. — Е… да разбирам, че още няма резултат от разпитите.
— Заловени са няколко по-безобидни ренегати, но не и главните виновници. За жалост, времето ни изтича.