Ни? помислих си. Така самоуверено се включваше в тесния кръг на брат ми. Може би наистина го е помолила за прошка. Или е намерила друг начин да спечели благоразположението му.
Мисълта ме накара да изтръпна.
— Знам. Космическият поток почти посиня. Променя се с всеки изминал ден — коментирах.
— Така е. Затова брат ти трябва да намери истинският виновник. Да го представи на обществото. Да демонстрира силата си преди кулминацията на странството. Стратегията, както знаеш, е ключова в такива смутни времена.
— И към каква стратегия ще премине, ако не залови някой от виновниците навреме?
Има обърна причудливата си усмивка към мен.
— Очаквах вече да си запозната с нея. Не те ли осведомява брат ти въпреки специалната ти задача?
Явно и двете знаехме, че „специалната ми задача“ е чиста измишльотина.
— Разбира се — отвърнах сухо. — Но както се досещаш, с плосък ум като моя, непрекъснато забравям разни неща. Няма да се учудя, ако сутринта съм забравила да изключа печката в каютата си.
— Подозирам, че брат ти с лекота ще намери заподозрян преди лова на отпадъци — отбеляза Има. — В крайна сметка само трябва да прилича на ренегат, нали така?
— Ще набеди някого? — попитах.
Кръвта ми замръзна при мисълта, че невинен човек ще загине само защото Ризек се нуждаеше от изкупителна жертва. Не знаех защо. Само преди месеци, преди седмици дори подобно нещо нямаше да ме обезпокои. Но думите на Акос се вкорениха в съзнанието ми: че не е задължително да остана чудовище завинаги.
Може би бях способна да се променя. И може би самата вяра в това вече ме променяше.
Помислих си за еднооката бегълка, която пуснах в деня на атаката. За дребното ѝ тяло и отчетливи движения. Ако исках, можех да я открия, сигурна бях в това.
— Малка жертва в името на режима на брат ти. — Има кимна с глава. — Всички трябва да правим жертви, за да оцелеем.
Обърнах се към нея.
— И каква жертва направи ти?
Тя сграбчи китката ми и стисна силно. По-силно, отколкото мислех, че е способна. И макар да знаех, че сенките ми прогарят кожата ѝ, тя не ме пусна, а ме придърпа толкова близо до себе си, че усетих дъха ѝ.
— Отказах си удоволствието да гледам как кървиш до смърт — прошепна тя.
След това ме пусна и се върна с плавна походка при групичката си. Дългата ѝ, бяла коса стигаше до средата на съвършено изпънатия ѝ гръб. Отзад приличаше на бяла колона, дори бледосинята ѝ рокля почти се сливаше с гледката.
Потрих китката си, почервеняла от яростната ѝ хватка. Със сигурност щеше да ми остане синина.
Дрънченето на тенджери и тигани секна, когато влязох в кухнята. На странстващия кораб работеше малка част от персонала ни от имението, но разпознавах някои от лицата. И дарбите им — съдовете в мивката на един от миячите се носеха във въздуха, пръскайки пяна по опакото на ръцете му, а едната готвачка режеше зеленчуци на съвършено равни парчета със затворени очи.
Отега беше заровила глава в хладилника. Когато в кухнята настана тишина, тя се изправи и избърса ръце в престилката си.
— О, Сайра — рече тя. — Само ти можеш да накараш всички да се умълчат така.
Останалите прислужници я зяпнаха смаяно заради фамилиарния ѝ тон към мен, но аз просто се засмях. Макар и да не се бяхме виждали известно време — още миналия сезон надраснах уменията ѝ на учителка и вече рядко се засичахме, отношенията ни си останаха същите и тя лесно влезе в ритъм.
— Да, уникален талант имам — потвърдих аз. — Може ли да поговорим насаме?
— Представяш го като въпрос, но всъщност е заповед — повдигна учудено вежди Отега. — Ела с мен. Надявам се не възразяваш да поговорим в боклукчийското помещение.
— Да възразявам? Винаги съм искала да прекарам известно време там — отвърнах остроумно и я последвах през тесния камбуз до вратата в дъното му.
Вонята в боклукчийското помещение беше толкова силна, че очите ми се насълзиха. Май идваше от гнилите обелки от плодове и подправени с билки кожи от печено месо. Едва се побирахме една срещу друга в тясното пространство. До нас беше огромната врата на пещта за горене на смет, затова беше горещо, което допълнително подсилваше смрадта.
Гледах да дишам през устата си, внезапно осъзнавайки колко изнежена, почти разглезена изглеждах в сравнение с нея. Ноктите ми винаги бяха чисти, ризата ми — снежнобяла. Отега пък беше покрита с петна от храна и имаше вид на жена, чиято физика навярно щеше да е по-масивна, ако се беше хранила достатъчно.