— С какво мога да ти помогна, Сайра?
— Как ти звучи да ми направиш една услуга?
— Зависи каква.
— Ще се наложи да излъжеш брат ми, ако те попита.
Отега скръсти ръце.
— И какво налага да лъжеш Ризек?
Въздъхнах. Извадих ножа на ренегатката от джоба си и ѝ го подадох.
— По време на атаката една жена се опита да ме убие в коридора. Надвих я, но след това… я пуснах.
— И защо, по дяволите? — смая се Отега. — В името на потока, момиче, дори майка ти не беше толкова милостива.
— Не мога да… няма значение. — Завъртях ножа в ръката си. Тиксото, от което беше направена импровизираната дръжка, беше леко и гъвкаво, приело формата на пръстите на собственичката си. Ръката ѝ очевидно беше значително по-дребна от моята. — Но искам да я намеря. Изпусна този нож и знам, че с негова помощ можеш да я откриеш.
Дарбата на потока на Отега беше една от най-мистериозните, на които съм се натъквала. Ако подържеше някаква вещ в ръцете си, можеше да проследи собственика ѝ. Родителите ми я караха да издирва притежателите на разни оръжия. Веднъж дори успя да намери човека, опитал се да отрови баща ми. Понякога следите бяха трудни за разчитане, беше ми споделила тя, например когато двама или трима души приемаха предмета за свой, но тя се справяше. Ако някой можеше да намери ренегатката, това беше тя.
— И не искаш брат ти да разбере — повтори Отега.
— Знаеш какво ще ѝ причини — отвърнах. — Екзекуцията ще е най-безболезнената част.
Отега стисна устни. Спомних си как ловките ѝ пръсти сплитаха косата ми под взискателния поглед на майка ми в деня на първото ми Шествие. Как пропитите ми с кръв чаршафи изплющяха, когато рязко ги дръпна от леглото ми в деня на първото ми месечно кървене, защото майка ми не беше жива, за да ми помогне.
— Няма да ми кажеш защо искаш да я откриеш, нали?
— Няма — потвърдих.
— Има ли връзка с това, че искаш сама да ѝ отмъстиш?
— Виж какво, ако ти отговоря на този въпрос, все едно да ти разкрия защо я търся, а току-що ти казах, че няма да направя. — Усмихнах ѝ се. — Хайде де, Отега. Знаеш, че мога да се грижа за себе си. Просто не съм толкова крайна, колкото брат ми.
— Добре, добре. — Тя взе ножа от ръката ми. — Ще ми трябва малко време с него. Върни се утре преди вечерния час и ще те отведа при собственика му.
— Благодаря ти.
Тя пъхна един кичур коса зад ухото ми и се поусмихна, за да прикрие болката от допира с кожата ми.
— Не си толкова страшна, малката — каза ми тя. — Но не се безпокой. Няма да кажа на персонала.
ГЛАВА 17
АКОС
НЯМАШЕ МНОГО ЗВЕЗДИ ПО ГАЛАКТИЧЕСКАТА ПЕРИФЕРИЯ. Сайра се любуваше на гледката, личеше по това колко спокойни ставаха сенките ѝ, докато се взираше през прозореца. Но необятният космос, необятният мрак го караха да изтръпва. Наближаваха опашката на космическия поток, затова имаше малко лилаво в единия ъгъл на холограмата на тавана.
Не към Пита ги водеше потокът. Двамата със Сайра го знаеха от Ревизорите, които предвиждаха Огра, дори П1104. Но очевидно Ризек приемаше преценката на Ревизорите за чиста формалност. Според Сайра беше избрал планетата, предлагаща му най-ползотворен съюз.
Акос познаваше почукването ѝ — четири леки удара с кокалчето на пръста. Знаеше, че тя е на прага на стаята му, без да вдига поглед.
— Трябва да побързаме, ако не искаме да го изпуснем — обяви Сайра.
— Предполагам си даваш сметка колко неясно звучиш? — попита Акос с усмивка. — Още не си ми казала какво ще изпуснем.
— Съзнавам, да — отвърна на усмивката му тя.
Носеше рокля в убито синьо с ръкави до лактите и когато Акос протегна ръка да я хване, се постара да е под плата. Цветът не ѝ подхождашe особено. Повече ѝ подхождаше лилавото от Фестивала на странството и тъмните тренировъчни екипи. Но каквото и да правеше Сайра Ноавек, не можеше лесно да помрачи красотата си, и Акос беше сигурен, че го знае.
Все пак нямаше смисъл да отрича очевидното.
Тръгнаха забързано по коридорите и Сайра го поведе по маршрут, по който не беше вървял досега. Табелите по стените, където коридорите се разклоняваха, показваха, че вървят към навигационната палуба. Изкачиха едно тясно стълбище и Сайра пъхна ръката си в някакъв процеп в стената. Две масивни врати се отвориха. И ги посрещна огромно стъкло.
А отвъд него: космосът. Звездите. Планетите.
И космическият поток, все по-голям и все по-ярък с всяка изминала секунда.
Десетки хора работеха край редове от екрани, разположени точно пред стъклената стена. Униформите им бяха чисти и донякъде приличаха на шотетска броня: тъмносини и обемисти в раменете, но от гъвкав материал, вместо твърда кожа от Брониран. Един от по-възрастните забеляза Сайра и ѝ се поклони.