Но вместо да ѝ сподели за всичко това, Акос попита:
— Как разбра?
— Никога не говорим на тувхийски, а знаеш, че го владея. — Тя вдигна рамо. — Същата причина, поради която аз не пазя никакви портрети на майка ми. Понякога е по-добре просто… да продължиш напред.
Сайра се върна в банята. Той я погледа как се навежда към огледалото, за да изстиска една пъпка на брадичката си. Да попие водата от челото и шията си. Винаги го правеше, само че този път Акос забеляза — забеляза, че знае привичките ѝ, че я познава.
И я харесва.
ГЛАВА 18
САЙРА
— ЕЛА С МЕН — КАЗА ОТЕГА, КАТО СЕ СРЕЩНАХМЕ ПРЕД кухнята същата вечер.
Стискаше в юмрук ножа на изменничката и бялото тиксо надничаше измежду пръстите ѝ. Беше я открила.
Вдигнах качулката си и тръгнах по петите ѝ. Бях добре дегизирана — с пъхнати в ботушите панталони, покрити с ръкавите на якето ми ръце и зачулено с качулка лице. Не всеки шотетец знаеше как изглеждам, тъй като портретът ми не беше разлепен на всяка обществена сграда и важна зала като този на Ризек, но видеха ли сенките по лицето или ръцете ми, веднага се досещаха коя съм. А точно днес не исках никой да ме разпознава.
Излязохме от семейното ни крило, минахме покрай обществените тренировъчни зали и плувния басейн, където младите шотетци се учеха да плуват, готвейки се за лова на отпадъци на водната планета, покрай столовата, миришеща на прегорял хляб, и няколко килера. Когато Oтега забави крачка и стисна още по-силно дръжката на ножа, вече бяхме стигнали чак до машинната палуба.
Двигателите вдигаха такъв шум, че ако искахме да си кажем нещо, трябваше да викаме. Въздухът беше пропит с миризмата на машинно масло.
Отега ме поведе към личните каюти на техниците, близо до товарното отделение, където беше малко по-тихо. Озовахме се пред дълъг, тесен коридор, където от двете страни, на метър една от друга, бяха разположени поредица от врати. Върху всички врати имаше имена, а някои дори бяха украсени с лампи фензу, малки фенери с жар-камъни във всевъзможни цветове, колажи забавни скици, изрисувани върху листове с диаграми, и зърнести снимки на семейството или на приятели. Имах чувството, че съм попаднала в друг свят, напълно различен от познатия ми Шотет. Щеше ми се Акос да е с мен сега, за да види и той. Щеше да му хареса.
Отега спря пред скромно украсена врата почти в дъното на коридора. Над името „Сурукта“ имаше снопче изсушена переста трева, закрепена с метален талисман. Имаше и няколко страници от нещо като техническо ръководство на чужд език. Питарски по мое мнение. Страниците бяха контрабанда — притежанието на документи на чужд език с всяка друга цел, освен одобрен от правителството превод, беше незаконно. Тук долу обаче едва ли някой налагаше подобни правила. Предимството да си незначителен за Ризек Ноавек беше свободата.
— Тук живее — обяви Отега, потупвайки вратата с острото на ножа. — Макар че сега не си е в стаята. Тази сутрин я проследих дотук.
— В такъв случай ще я почакам — отвърнах. — Благодаря ти за помощта, Отега.
— За мен е удоволствие. Напоследък се виждаме толкова рядко.
— Тогава идвай да ме виждаш.
Отега поклати глава.
— Границата между моя и твоя свят е доста широка. — Тя ми подаде ножа. — Внимавай.
Усмихнах ѝ за довиждане и когато свърна зад ъгъла в дънотo на коридора, се опитах да отворя вратата на ренегатката. Не беше заключена — едва ли щеше да отсъства дълго.
Влязох в една от най-тесните стаи, които някога съм виждала. В единия ъгъл беше скътана мивка, а в другия стоеше легло на високи крака. Под него имаше обърнат сандък, покрит с жици, превключватели и копчета. Върху магнитна лента, закрепена за стената, бяха подредени инструменти, толкова дребни, че се съмнявах някога да съм в състояние да боравя с тях. А до леглото имаше снимка.
Наведох се да я огледам отблизо. Младо момиче с дълга руса коса прегръщаше жена, чиято коса пък беше толкова ослепително сребриста, че изглеждаше метална. До тях едно момченце позираше с дяволита физиономия, показало език в единия ъгъл на устата си. На заден план имаше още няколко човека — повечето светлокоси, но образите им бяха твърде смътни, за да ги различа.
Сурукта. Познато ли ми беше името ѝ, или се заблуждавах?
Вратата зад мен се отвори.
Ренегатката беше дребна и слаба, точно каквато си я спомнях. Широкият ѝ униформен комбинезон беше закопчан до кръста, а под него се подаваше тениска без ръкави. Имаше яркоруса коса, вързана на опашка, и носеше превръзка на окото.
— Какво…