— Първо искам да видя каква е ролята ти във всичко това — обясни Тека. — Не отговаряш на очакванията ми.
— Очакванията винаги подвеждат — отвърнах мрачно. — Предполагам ще е загуба на време да попитам как успяхте да изключите осветлението на кораба.
— Не, на това лесно ще ти отговоря.
Тека спря и опря длан в стената. После затвори окото си и светлината от лампата над нас, затворена в предпазна метална клетка, трепна. Веднъж, след това три пъти. Същият ритъм, който чух, преди да ме нападне онази вечер.
— Мога да смущавам всичко, което работи със силата на потока — обясни Тека. — Затова съм техник. За жалост, трикът с осветлението работи само на странстващия кораб. Във Boa всички лампи са с фензу или жар-камъни, а на тях не мога да им направя нищо.
— В такъв случай на кораба сигурно ти харесва най-много.
— Донякъде — отвърна тя. — Но може да те обземе клаустрофобия, когато живееш в стая с размерите на килер.
Достигнахме открито пространство, чийто под представляваше решетка над един от кислородните преобразуватели, всеки от които беше три пъти по-висок oт мен и два пъти по-широк. Те преработваха въглеродния диоксид, отделян от пасажерите и засмукван от кланите на кораба, като го преобразуваха чрез непонятен за мен сложен процес. При последното ми странство се опитах да прочета нещо за него, но езикът се оказа твърде технически за мен. Нямаше как да се осведомя напълно по темата.
— Стой тук — нареди ми Тека. — Ще доведа един човек.
— Да стоя тук? — възразих, но тя вече се беше отдалечила.
Докато стоях на решетката, по кръста ми избиваше пот.
Чувах стъпките ѝ, но заради ехото не можех да преценя в каква посока върви. Дали нямаше да се върне с тайфа ренегати, за да довършат заедно работата, която тя започна при нападението? Или не лъжеше, че вече няма желание да ме убива? Озовах се в тази ситуация без всякаква мисъл за собствената ми сигурност, без дори да зная защо, ако изключим факта, че не исках да гледам екзекуцията на невинен човек, при положение, че наблизо се криеха толкова много виновници.
Като чух стърженето на подметки по метални стълби, се обърнах и видях по-възрастна жена с високо, слабо тяло да крачи устремено към мен. Дългата ѝ коса блестеше като корпуса на транспортен ховър. Разпознах я от снимката до леглото на Тека.
— Здравейте, госпожице Ноавек — рече тя. — Аз съм Зосита Сурукта.
Зосита носеше същите дрехи като дъщеря си, крачолите на панталоните и бяха навити, разкривайки глезените ѝ. Челото ѝ бе прорязано от дълбоки бръчки, предполагам oт цял живот мръщене. Нещо в нея ми напомняше на собствената ми майка, уравновесена, изтънчена и опасна. Не се смущавах лесно, но Зосита успя да ме смути. Сенките ми запрепускаха по-бързо от обичайното като дихание или кръв.
— Познавам ли ви отнякъде? — попитах. — Името ви ми е познато.
Зосита наклони глава като птица.
— Не знам по какъв начин бих се запознала със Сайра Ноавек преди настоящия момент.
Не ѝ вярвах. В усмивката ѝ имаше нещо.
— Тека ви е казала защо съм тук, предполагам?
— Да — потвърди Зосита. — Но не знае какво възнамерявам да направя сега, а именно да се предам.
— Когато ѝ поисках име — преглътнах сухо аз, — не мислех, че ще е собствената ѝ майка…
— Всички сме готови да посрещнем последиците от действията си — обясни Зосита. — Ще поема пълната отговорност за нападението и ще прозвучи достоверно, тъй като съм шотетска изгнаница. Някога учех шотетските деца на отирийски.
Някои от по-възрастните шотетци още владееха други езици, от времето, преди това да стане незаконно. Нито баща ми, нито Ризек можеха да направят нещо по въпроса — нямаше как да принудят някого да забрави нещо, което знае. Наясно бях, че някои от тях преподават, с риск да бъдат обявени за изгнаници, но никога не съм очаквала да срещна такъв.
Тя пак наклони глава, този път на другата страна.
— Моят глас чухте по интеркома — добави Зосита.
— Знаете, че… — Прокашлях се. — Знаете, че Ризек ще ви екзекутира. Публично.
— Знам, госпожице Ноавек.
— Добре. — Сенките се разляха в тялото ми и аз изтръпнах от болка. — Готова ли сте да се подложите на разпит?
— Предположих, че брат ви няма да ме разпитва, ако сама се предам — повдигна вежди.
— Той има своите притеснения за изгнаническата колония. Ще иска да изтръгне възможно най-много информация от вас, преди да ви…
Думата екзекутира заседна в гърлото ми.
— Да ме убие — довърши изречението ми Зосита. — Учудвате ме, госпожице Ноавек. Не можете дори да го кажете на глас. Толкова ли сте жалостива?