Очите ѝ се плъзнаха към бронята, покриваща белязаната ми ръка.
— Не — озъбих ѝ се аз.
— Не беше обида — отвърна с по-мек тон Зосита. — Заради добрината си струва да живеем в тази вселена.
Най-неочаквано си спомних как Акос ми се извини инстинктивно на тувхийски, когато веднъж ме блъсна в кухнята. Същата нощ прехвърлях в ума си нежните му думи отново и отново като музика, която не можех да прогоня от главата си. Сега пак изплуваха в паметта ми.
— Знам какво е да загубиш майка — признах. — Не го пожелавам на никого, дори на ренегати, които изобщо не познавам.
Зосита се засмя, клатейки глава.
— Какво? — попитах отбранително.
— Аз… смъртта на майка ви беше празник за мен — обяви тя. Кръвта ми изстина. — Празнувах и смъртта на баща ви и със сигурност бих празнувала тази на брат ви. Дори вашата. — Тя прокара пръсти по металния парапет до себе си. Заличавайки отпечатъците на дъщеря си, оставени преди минути. Странно е да осъзнаеш, че най-върлите ти врагове могат да бъдат обичани от семействата си.
Не познаваше майка ми, идеше ми де изръмжа. Все едно някога е имало значение какво мисли тази жена за Илира Ноавек. Но Зосита почти избледняваше в съзнанието ми като собствената ѝ сянка. Защото вече вървеше към гибелта си. И за какво? Заради един сносен опит за покушение срещу брат ми? Вас беше успял да убие двама от ренегатите. Струва ли си да загубят живота си?
— Струва ли си изобщо? — попитах свъсено. — Да загубите живота си заради това?
Тя продължаваше да се усмихва по странния си начин.
— След като избягах от Шотет, брат ви извика семейството ми в дома си — подхвана тя. — Възнамерявах да изпратя някой за децата ми, след като намеря безопасно място, но той пръв стигна до тях. Уби най-големия ми син и извади окото на дъщеря ми заради престъпления, за които нямаха вина. — Тя се засмя отново. — Ето, дори не сте изненадана. Знаете, че е способен и на по-големи жестокости, както и баща ви преди него. Но да, струва си. Струваше си и за двамата от нас, които загинаха, борейки се със стюарда на брат ви. Едва ли ще разберете.
Помежду ни настана мълчание и единствените звуци около нас бяха бученето по тръбите и далечните стъпки, бях твърде объркана, твърде уморена да крия болката си, докато дарбата на потока вършееше из тялото ми.
— За да отговоря на въпроса ви, да, мога да понеса разпита — наруши тишината Зосита. — А вие можете ли да лъжете? — Тя се подсмихна. — Глупав въпрос. Съгласна ли сте да лъжете?
Поколебах се.
Кога се превърнах в съюзница на ренегати? Жената пред мен току-що ми каза, че би празнувала смъртта ми. Ризек поне ме искаше жива. А какво щяха да ми сторят ренегатите, ако успееха да свалят брат ми от власт?
Незнайно защо ми беше абсолютно безразлично.
— „С лъжите се справям по-добре, отколкото с истината“ — отвърнах с цитат от стихотворение, което прочетох върху стената на сграда по време на една от екскурзиите ни с Отега. Аз съм шотетец. Остър съм като строшено стъкло и също толкова крехък. С лъжите се справям по-добре, отколкото с истината. Цялата галактика е пред мен, а нито за миг не я зървам.
— Да отидем и да им предложим малко лъжи тогава — каза Зосита.
ГЛАВА 19
АКОС
АКОС СЕ НАВЕДЕ НАД ТЕНДЖЕРАТА ВЪРХУ ЕДИН ОТ КОТЛОНИТЕ в малката му стаичка на борда на странстващия кораб и вдиша от жълтата пара. Всичко пред очите му се замъгли и главата му натежа, увисвайки над плота. Само за миг, преди отново да дойде на себе си.
Достатъчно силна е — помисли си. — Добре.
Беше помолил Сайра да му набави малко листа от сендес, за да подсили отварата и да действа по-бързо. Имаше резултат. Миналата вечер я изпробва и беше заспал така мигновено, че книгата, която четеше, тупна на пода.
Тъкмо изключи котлона, за да се охлади отварата, когато някой почука на вратата и го накара да подскочи. Той надникна към стенния часовник. В Тувхе беше наясно с ритъма на света — тъмно по Угасване и светло на Пробуждане, как денят се затваря като уморено око. Тук, без издайническата рутина на изгрева и залеза, все му се налагаше да проверява коя част на денонощието е. Беше седемнайсетият час. Време за среща с Джорек.
Като отвори вратата, стражът го изгледа критично от коридора. Джорек стоеше зад него.
— Кересет — каза стражът. — Този тук твърди, че имал уговорка с теб.
— Да — потвърди Акос.
— Не знаех, че можеш да посрещаш гости — коментира злобно стражът. — Каютата май не е твоя, а?