Акос погледна към Айджа. С надежда. Но надежда за какво? Брат му да го защити? Да реагира на факта, че Вас говори за смъртта на баща им сякаш беше нещо маловажно?
— Сайра страда от безсъние — обясни Акос с нервно шаващи до тялото му ръце. — Само със силна отвара мога да я приспя. Затова я правя.
Ножът се заби в кожата му точно над белега от Ризек.
— Вас — обади се с леко остър тон Айджа. Притесни ли се? помисли си Акос. Глупава надежда. — Не можеш да го убиеш, Ризек не позволява. Така че престани да си играеш.
Вас изсумтя и отлепи ножа от гърлото на Акос.
Тялото на Акос се отпусна с болка.
— Да не би днес да е някакъв шотетски празник, на който по обичай посещавате омразните си хора, за да им почерните живота? — Той избърса студената пот по тила си. — Е, аз не празнувам. Оставете ме на мира.
— Не, но трябва да се явиш на разпита на една самопризнала се ренегатка — заяви Вас. — Заедно със Сайра.
— Каква ще е ползата от мен на разпита? — попита Акос.
Вас наклони глава и по лицето му плъзна усмивка.
— Доведохме те тук да облекчаваш Сайра. Предполагам такава ще е ползата ти и този път.
— Ясно — отвърна Акос. — Не се и съмнявам, че това е причината.
Вас прибра ножа си в ножницата. Вероятно и той самият знаеше, също като Акос, че няма да му е нужен, за да наложи волята си. Все пак се намираха на космически кораб. В космоса.
Акос нахлузи ботушите си и излезе от стаята след Вас. Айджа ги последва. Отварата щеше да издържи, докато се върне — с охлаждането ставаше стабилна. Макар че беше доста подла, докато е гореща, както обичаше да казва майка му.
Хората в по-оживените коридори правеха път на Вас и дори не смееха да погледнат към него. Към Акос обаче гледаха. Сякаш издаваше тувхийския си произход с небрежното дъвчене на листенцата от тихоцвет, които носеше в джобовете си, с начина, по който предпазливо стъпваше първо на пета, после на пръсти — походка, предвидена за хлъзгав лед, с това, че закопчаваше ризите си чак до шията, вместо да ги оставя разтворени при ключицата.
Походката на Айджа вече беше тежка, по шотетски, а ризата му беше разкопчана под адамовата му ябълка.
Акос за пръв път идваше в тази част на кораба. Тук подът не беше от метални решетки, а от излъскано дърво. Сякаш се връщаше в имението Ноавек с тъмните му ламперии и мъждива светлина от фензу. Вас ги водеше с ехтящи стъпки към една висока врата и войниците отпред се отдръпнаха, за да ги пуснат.
Стаята отвъд беше сумрачна като Оръжейната зала, където Ризек му отне Айджа. Подът блестеше, а далечната стена беше от стъкло и разкриваше смътна завъртулка от космическия поток, докато корабът се отдалечаваше от него. Ризек стоеше пред прозореца и го съзерцаваше, сключил ръце зад гърба си. Зад него седеше някаква жена, вързана за стол. Сайра стоеше наблизо и дори не погледна Акос, когато влезе, което само по себе си беше предупреждение. Вратата се тръшна зад него и той остана до нея.
— Разясни ми сега, Сайра, как точно се натъкна, на тази предателка — подкани Ризек сестра си.
— Разпознах гласа от интеркома, който се разнесе по време на нападението. Още не мога да се сетя къде стана — обясни Сайра със скръстени ръце. — Може би в товарния отсек. Нo знаех, че мога да я намеря по гласа ѝ. Затова се ослушвах. И наистина я намерих.
— Но не си ми казала нищо за начинанието си? — свъси вежди Ризек, но не към сестра си, а към ренегатката, която отвърна на погледа му. — Защо?
— Мислех, че ще ми се присмееш — отговори Сайра. — Ще решиш, че се заблуждавам.
— Е — отвърна Ризек, — вероятно така щеше да стане. Както и да е.
Тонът на гласа му беше неочакван за човек, който току-що е получил каквото иска. Беше направо троснат.
— Айджа. — Акос изтръпна, чувайки името на брат си от устата на врага. — Това променя ли бъдещето, което обсъждахме?
Айджа затвори очи. Ноздрите му се разшириха като тези на майка им, когато се съсредоточаваше върху някое пророчество. Вероятно я имитираше, освен ако по някаква причина оракулите трябва да вдишват силно през носа. Акос несъзнателно се устреми към брат си, докато се опря в ръката на Вас, която оставаше непоклатима като подпорна стена.
— Айджа — пророни той. Трябваше поне да опита, нали? — Айджа, недей.
Но Айджа вече отговаряше.
— Бъдещето остава непроменено.
— Благодаря ти — отвърна Ризек и се приведе към ренегатката. — Къде прекара всички тези сезони, Зосита Сурукта?
— Скитах из галактиката — отвърна Зосита. — Така и не намерих изгнаниците, ако това е скритият ти въпрос.