После Акос загуби съзнание.
Когато се свести, Сайра беше до него.
— Хайде. — Тя преметна ръка през раменете му и го вдигна на крака. — Хайде, да вървим. Да вървим.
Той примигна бавно. Зосита дишаше на пресекулки с разпиляна по лицето ѝ коса. Вас стоеше наблизо с отегчено изражение на лице. Айджа се беше свил в ъгъла, заровил глава в ръцете си. Двамата излязоха от стаята, без никой да ги спре. Ризек получи каквото искаше.
Стигнаха до стаята на Сайра. Тя пусна Акос на ръба на леглото си и зафуча трескаво из стаята, събирайки кърпи, лед, болкоуспокояващо. По лицето ѝ се стичаха сълзи. Стаята още миришеше на малц от отварата, която бе варил преди малко.
— Сайра, казали му нещо ренегатката?
— Не. Бива я в лъжите — обясни тя, докато се мъчеше да отвори един флакон с разтреперани ръце. — Вече не си в безопасност. Съзнаваш го, нали? Никой от двама ни не е.
Тя успя да извади корковата тапа и допря гърлото на флакона до устата му, макар че и сам можеше да го вземе. Акос обаче замълча и отпи.
— Никога не съм бил в безопасност. Нито пък ти. — Не разбираше защо е толкова разтревожена. Все пак Ризек не за пръв път се държеше отвратително. — Но не разбирам защо реши да използва мен…
Сайра застана между коленете му и краката ѝ докоснаха неговите. Ceгa, когато Акос седеше на ръба на високото легло, лицата им се озоваваха почти на едно ниво. И тя беше близо до него, както често се случваше, докато се биеха и тя го поваляше на земята със смях. Но този път беше различно. Съвсем различно.
Тя не се смееше. Ухаеше му на нещо познато — на билките, които гореше в стаята си, за да прикрие миризмата на готвено, на спрея, който пръскаше в косата си, за да разплете възлите ѝ. Тя сложи ръка на рамото му и плъзна треперещи пръсти по едната му ключица, надолу по гръдната му кост. Долепи нежно длан до гърдите му. Без да го поглежда в очите.
— Ти — прошепна Сайра — си единственият човек, с когото може да ме притисне.
Тя докосна брадичката му, за да я задържи на място, и го целуна. Устата ѝ беше топла и мокра от сълзи. Като се отдръпна, зъбите ѝ одраскаха долната му устна.
Акос спря да диша. Не беше сигурен, че ще си спомни как се диша.
— Не се безпокой — пророни тя. — Няма да се повтори.
После отстъпи назад и се затвори в банята.
ГЛАВА 20
CАЙРА
НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН ИЗПЪЛНИХ ДЪЛГА СИ И ПРИСЪСТВАХ на екзекуцията на Зосита Сурукта. Случи се пред шумна, многолюдна публика — първото празнично събитие след Фестивала на странството. Стоях отстрани с Вас, Айджа и Акос, докато Ризек изнасяше дълга реч за предаността и силата на шотетското единствено, завистта на галактиката, тиранията на Съвета. Има стоеше до него с ръце на парапета, потропвайки мелодично с пръсти.
Когато Ризек плъзна острието на ножа си по гърлото на Зосита, ми се доплака, но преглътнах сълзите си. Тялото ѝ се свлече на земята и тълпата изрева тържествено, а аз затворих очи.
Когато ги отворих, ръцете на Има трепереха върху парапета. Кръвта на Зосита беше оплискала Ризек. А навътре в тълпата Тека покри устата си с ръка.
Докато кръвта на Зосита се разливаше по пода, също като тази на бащата на Акос и на още много други, усещах престъплението на брат ми като възтясна риза, която не можех да съблека.
И се радвах, че все още съм в състояние да усещам, макар и нещо такова.
Подът на товарния отсек беше осеян с купчини сиви комбинезони, подредени по размер. От моето място приличаха на речни камъни. Комбинезоните бяха водонепромокаеми, изработени специално за странствата до Пита. По продължение на задната стена бяха наредени и купчини с водонепромокаеми маски, които щяха да пазят очите ни от дъжда по време на лова. Стари отпадъци от някое отдавнашно странство, но все пак полезни.
Летателният кораб на Ризек за странствата с гладките му, златни криле, чакаше до люка. Щеше да отведе брат ми, мен, Има, Вас, Айджа, Акос и още неколцина до повърхността на Пита, за да се отдадем на политически игри с питарските лидери. Ризек държеше да установи „приятелски взаимоотношения” — съюз. И да си осигури военна подкрепа, разбира се, Ризек беше добър в дипломатическите преговори, за разлика от баща ни. Явно го е наследил от майка ни.
— Трябва да вървим — каза Акос иззад рамото ми.
Днес стоеше сковано, изтръпваше от болка, доближеше ли чаша до устните си, и приклякваше, вместо да се наведе, ако трябваше да вземе нещо от земята.
Потреперих само от гласа му. Мислех си, че целувката отпреди няколко дни ще ме освободи от подобни чувства, ще разбули мистерията какво ще е усещането, ако го целуна, но в крайна сметка това само влоши нещата. Сега вече знаех какво е чувството, какъв е вкусът му и копнеех за още.