— Май си прав — отвърнах и заслизахме рамо до рамо по стълбите към товарния отсек.
Пред нас малкият транспортен кораб блестеше като озарено от слънцето стъкло под яркото изкуствено осветление. Върху полирания му корпус стоеше шотетския йероглиф, обозначаващ Ноавек.
Макар и лъскав отвън, отвътре малкият летателен съд изглеждаше като всеки транспортен кораб: в дъното му имаше тоалетно помещение и скромен камбуз, по стените бяха наредени сгъваеми седалки с предпазни колани, а отпред, на носа на кораба, беше навигационната кабина.
Баща ми ме беше научил да пилотирам — едно от малкото ни общи занимания. Трябваше да нося дебели ръкавици, за да не се смущава дарбата ми на потока от апаратурата на кораба. По онова време бях твърде малка за пилотския стол, затова ми беше намерил възглавница, на която да седна. Не беше търпелив учител, доста ми крещя, но като схванах механизма, започна да повтаря „Добре“ с отривисто кимване, сякаш забиваше комплиментите с чук.
Умря, когато бях на единайсет сезона по време на едно странство. Само Ризек и Вас бяха с него — нападнали ги пирати и трябвало да се спасяват. Ризек и Вас се върнаха невредими, донасяйки буркан с очите на изтребените си врагове, но Лазмет Ноавек нямаше този късмет.
Вас ме настигна, докато вървях към транспортния кораб.
— От мен се иска да ти напомня, че трябва да се представиш блестящо пред питарците.
— Да не си мислиш, че съм Ноавек от вчера? — озъбих му се. — Знам какво да правя.
— Може и да си Ноавек, но се държиш все по-неконтролируемо — отвърна Вас.
— Изчезвай, Вас — процедих, твърде уморена да измисля нещо по-язвително.
За щастие, той ме послуша и закрачи към предната част на кораба, където братовчед ми Вакрез говореше с един от техниците. Мярнах светла коса и извърнах очи към Тека — не работеше по нашия кораб, разбира се, а чоплеше встрани някакъв панел с жици. Не използваше инструменти, просто слагаше жакове на кабелите със затворени очи.
Поколебах се за момент. Усещах, че съзнанието ми се готви за действие, макар и да не бях сигурна точно какво. Знаех само, че твърде дълго съм бездействала, докато край мен се вихреше война, и беше крайно време да се включа.
— Ще се видим на кораба — казах на Акос. — Искам да поговоря с дъщерята на Зосита.
Той се подвоуми с ръка до лакътя ми, сякаш се канеше да облекчи болката ми. Но после като че ли размисли, пъхна ръка в джоба си и закрачи мудно към кораба.
Като доближих Тека, тя измъкна ръка от плетеницата жици и отбеляза нещо на малкия екран върху коленете си.
— Никога ли не те хваща ток? — попитах я.
— Не — отвърна тя, без да вдига поглед. — Усещам просто вибрация, освен ако жиците не са мъртви. Какво искаш?
— Среща — отговорих. — С приятелите ти. Знаеш кои.
— Чуй какво — обърна се накрая тя. — На практика ме принуди да предам собствената си майка, а само преди два дни брат ти я уби за назидание. — Окото ѝ беше зачервено от плач. Защо си мислиш, че имаш право да ме молиш за каквото и да било?
— Не те моля — поправих я. — Казвам ти какво искам и смятам, че твоите хора ще искат същото. Постъпи, както сметнеш за добре, но не мисля, че ти решаваш, или греша?
Превръзката върху едното ѝ око беше по-плътна от обичайното и кожата над нея блестеше леко, сякаш цял ден се е потила. Може би беше точно така, каютите на техниците се намираха до бучащите машини, които задвижваха кораба.
— И как да ти се доверим? — попита гърлено.
— Отчаяни сте, също като мен — отвърнах. — Отчаяните хора постоянно правят глупави грешки.
Люкът от лявата страна на транспортния кораб се отвори, осветявайки пода.
— Ще видя какво мога да направя — съгласи се накрая Тека. После кимна с брадичка към малкия кораб. — Правите ли нещо полезно в оная бракма? Или просто любезничите с политици? — Тя поклати глава. — Кралските особи сигурно не ходят на лов за отпадъци, а?
— Аз ходя — отвърнах отбранително.
Но беше глупаво да сe преструвам пред човек като нея, че животът ми не е бил привилегирован, в сравнение с нейния. Все пак тя беше едноокото момиче, останало без семейство, и живееше в килер.
Тека изсумтя и насочи поглед към жиците.
Акос гледаше Вас, който седеше отсреща, сякаш се канеше да го стисне за гърлото. На две седалки разстояние от него седеше Има, облечена елегантно както винаги, дори в тази поза дългата ѝ, тъмна пола покриваше глезените ѝ. Изглеждаше като на официална закуска с дипломатически особи, вместо закопчана на твърда седалка на борда на космически кораб. Айджа седеше със затворени очи на мястото до тоалетната. Между Има и Айджа бяха Вакрез и съпругът му Малан, както и Сузао Кузар жена му била твърде, болна, за да пътува. Ризек седеше до капитан Рел.