— Какво облекчение, сър — отвърна сановникът на отирийски. — Боя се, че тънкостите на шотетския ми убягват. Позволете да ви отведа до стаите, отредени за вас.
Докато вървяхме по временния тунел, под трополенето на дъжда, изпитах непреодолимо желание да сграбча най-близкия питарец и да му се примоля да ме измъкне оттук, от Ризек и заплахите му и спомена за това, което причини на единствения ми приятел.
Но не можех да оставя на това място Акос, чиито очи биха вперени в тила на брат му.
Между настоящото странство и онова, по време на което баща ми бе загубил живота си, имаше четири други странства. Последното ни отведе на Отир, най-богатата планета в галактиката, и там Ризек установи новата си дипломатическа политика. Някога тази част беше привилегия на майка ми, очаровайки водачите на всяка посетена планета, докато баща ми ръководеше лова на отпадъци. Но след смъртта ѝ Лазмет бързо откри, че не умее да очарова като нея — голяма изненада! — и шотетската дипломация се провали, създавайки напрежение в отношенията, ни с останалите планети в галактиката. Напрежение, което Ризек възнамеряваше да намали планета след планета, усмивка след усмивка.
Канцлерът на Отир ни приветства с тържествена вечеря в трапезарията си, всеки сантиметър от която беше позлатен — от чиниите и боята по стените до покривката на масата. Съпругата му ни уведоми, че избрали точно тази зала, защото цветът ѝ щял да подхожда на тъмносините ни официални брони. После любезно се извини за прекалената ѝ показност интелигентно замислен ход, на който се възхитих още тогава. На сутринта ни предложиха среща с личния си доктор, тъй като бяха прочути в цялата галактика с медицинските си технологии. Аз отказах. Беше ми омръзнало от доктори.
Още от самото начало знаех, че посрещането на Пита няма да е толкова повърхностно, колкото на Отир. Всяка култура се беше посветила на нещо: Отир — на удобствата, Огра — на мистериозното, Тувхе — на ледоцветите, Шотет — на потока, Пита — на практичността и т. н. Питарците бяха педанти в изобретяването на най-устойчивите, гъвкави, многофункционални материали и конструкции. Канцлерът — фамилията ѝ беше Нато, но не помнех първото ѝ име, тъй като никой не го използваше — живееше в огромна, но изцяло прагматична подземна сграда от стъкло. Нитарският народ беше избрал своя канцлер с преки избори.
Стаята, която щях да споделям с Акос — сановникът ни удостои с многозначителен поглед, когато ми я предложи, но аз просто го игнорирах, — беше под водата и през стъклото се виждаха спокойното море, в което се мержелееха тъмни силуети. Това обаче беше единствената ѝ украса. Останалите ѝ стени бяха празни, чаршафите — колосани и бели. В единия ъгъл стоеше койка на метални крака с гумени предпазители.
Питарските ни домакини бяха организирали не изтънчена вечеря, а събитие, което бих нарекла бал, ако имаше и танци. Но вместо да танцуват, хората просто стояха на групички, облечени в дрехи, които навярно бяха нитарският вариант на официално облекло: костюми от нееластична, водонепромокаема материя в изненадващо ярки цветове — вероятно за да се открояват по-лесно в дъжда. Нито една жена не носеше рокля или пола. Внезапно съжалих, че реших да облека една от роклите на майка ми, черна и покриваща тялото ми от врата до пръстите на краката ми, за да не се виждат сенките на потока.
Салонът беше изпълнен с тих говор. Между групичките хора се движеха прислужници с подноси в ръце и предлагаха питиета и ордьоври. Синхронизираните им движения бяха най-близкото нещо до танц в залата.
— Доста е тихо тук — коментира шепнешком Акос, обвивайки с пръсти лакътя ми.
Опитах да не обръщам внимание на допира му. Просто облекчава болката ти, това е, нищо не се е променило, всичко си е същото, както преди…
— Пита не се слави с танци — обясних. — Нито с бойни изкуства.
— Да разбирам, че не е любимата ти планета.
— Обичам да се движа.
— Забелязах.
Усещах дъха му от едната страна на шията си, макар и да не беше толкова близо до мен, чувствителността ми към него се изостряше все повече. Изтръгнах ръката си от хватката му, за да приема питието, което една сервитьорка ми предлагаше.
— Какво е това? — попитах я и си дадох сметка колко силен е акцентът ми.
Сервитьорката изгледа смутено почернялата ми от сенки ръка.