— Има ефект като отвара от ледоцвет — отвърна тя. — Притъпява сетивата и повдига духа. Вкусът му е сладко-кисел.
Акос също си взе чаша, изпращайки сервитьорката с усмивка.
— Щом не е от ледоцвети, от какво е? — учуди се той.
Все пак тувхийците се прекланяха пред ледоцветите. Какво знаеше той за каквито и да било други субстанции?
— Нямам представа. Солена вода? Моторно масло? — отвърнах. — Просто го опитай, едва ли ще ти навреди.
И двамата отпихме. В отсрещния край на стаята Ризек и Има се усмихваха вежливо на съпруга на канцлер Нато, Век. Лицето му беше сивкаво, а кожата висеше от костите му сякаш беше полутечна. Дали пък гравитацията тук не беше по-силна? Определено се чувствах по-тежка от обичайното, но това вероятно се дължеше на неотклонното наблюдение на Вас. Следеше дали се държа прилично.
Изгледах намръщено полупразната си чаша.
— Отвратително.
— Любопитно ми е — подхвана Акос. — Колко езика говориш?
— Ами, само шотетски, тувхийски, отирийски и трелански — изброих аз. — Но знам и по малко золдски, питарски… и учех огрански, преди ти да пристигнеш и да ме разсееш.
Той повдигна вежди.
— Какво? — попитах. — Нямам приятели. Разполагам с много свободно време.
— Толкова си сигурна, че никой не те харесва.
— Знам какво представлявам.
— Така ли? И какво е то?
— Нож — отвърнах. — Нагорещен ръжен. Ръждив пирон.
— Ти си много повече.
Той докосна лакътя ми, за да ме завърти към себе си. Съзнавах, че го гледам странно, но не можех да променя изражението си. Сякаш лицето ми държеше да остане така.
— Искам да кажа — продължи той, пускайки лакътя ми, че все пак не си тръгнала да… вариш плътта на враговете си.
— Не говори глупости — порицах го. — Ако ще ям плътта на враговете си, няма да я варя, а ще я пека. Кой би ял сварена плът? Гнусно.
Той се засмя и като че ли ми просветна.
— Ама и аз ги говоря едни. Нe се замислих — отвърна той. — Съжалявам, че трябва аз да ти го съобщя, но май суверенът изисква присъствието ти.
И наистина, когато погледнах към Ризек, той ме гледаше. Вдигна рязко брадичка.
— Случайно да носиш отрова? — попитах Акос, без да извръщам очи от брат си. — Мога да се пробвам да сипя малко в питието му.
— Дори да носех, нямаше да ти дам — отвърна той. Като го изгледах недоумяващо, обясни: — Брат ти е единственият човек, който може да върне ума на Айджа. А след като го стори, лично ще го отровя с песен на уста.
— Нe познавам по-целеустремен човек от теб, Кересет — отвърнах аз. — Задачата ти, докато ме няма, е да композираш песента си на отровител, за да я чуя, като се върна.
— Фасулска работа — отвърна той. — „Ето на, със отрова във ръка…“
Подсмихнах се, изпих докрай противното питарско моторно масло, дадох празната чаша на Акос и прекосих салона.
— А, ето я и нея! Век, това е сестра ми, Сайра.
Ризек беше сложил най-приветливата си усмивка, протегна ръка към мен, сякаш се канеше да ме прегърне. Нe ме прегърна, естествено, защото щеше да го заболи — сенките на потока напомняха за това, почерняйки бузите и едната страна на носа ми. Кимнах на Век, който продължи да ме гледа все така равнодушно, без да отвърне на поздрава ми.
— Брат ви току-що ми разясняваше шотетското тълкувание на някои от докладите за похищения, свързани с шотетските „ловци на отпадъци“ през последното десетилетие — изтъкна той. Твърди, че можете да потвърдите тази политика.
Така твърди, значи?
Гневът ми пламна като наръч сухи съчки. Не виждах начин да ce измъкна, затова просто вперих поглед в Ризек. Той ми се усмихна с вежливата маска на лицето. Има също се усмихваше до него.
— Заради близките ни отношения със слугата ти — поясни лежерно Ризек. — Разбира се.
А, да. Близките ми отношения с Акос — новия инструмент за въздействие на Ризек.
— Разбира се — повторих. — Е, със сигурност не го смятаме за отвличане. В Шотет е прието да се нарича „възвръщане“, защото всеки, върнат в лоното ни, говори отлично езика на откровенията, шотетския. Без акцент, без липси в речника. Никой не говори шотетски толкова добре като майчин език, ако във вените му не тече шотетска кръв. Ако не ни принадлежи по най-изконния начин. И съм го виждала… нагледно.
— За какъв изконен начин става въпрос? — поинтересува се Век.
Като вдигна чаша към устните си, забелязах пръстените му — по един на всеки пръст. Всичките гладки и без допълнителна украса. Зачудих се защо изобщо ги носи.
— Слугата ми се е доказал като шотетец по рождение — отговорих. — Добър боец с вроден инстинкт към шотетското. Способността му да се приспособява към нашата култура е… смайваща.