— Което несъмнено е потвърждение на онова, което ви казвах преди малко, сър — намеси се Има. — Че шотетската кръв има културна, историческа памет, осигуряваща на всички, така наречени „пленници“ — хора, надарени с езика на откровенията, стигнали до земите ни, истинско чувство за принадлежност.
Толкова добре се преструваше на самоотвержена радетелка на народа си.
— Е — отвърна Век. — Интересна теория.
— Не бива да забравяме и за престъпленията на една… да я наречем по-влиятелна планета от галактиката ни срещу нашия народ. Нахлуване в територията ни, отвличане на децата ни, насилие срещу гражданите ни… и дори убийства. — Ризек сбърчи чело, сякаш дори мисълта му носеше болка. — Разбира се, не обвиняваме за това Пита, към която винаги сме били благоразположени. Но несъмнено ни се полага някакъв вид обезщетение. В частност, от Тувхе.
— И все пак чувам слухове, че Шотет е отговорен за смъртта на един от оракулите на Тувхе и отвличането на друг — отвърна Век, почуквайки пръстените си един в друг.
— Неоснователни слухове — увери го Ризек. — Няма как да знаем защо най-старият тувхийски оракул е решил да отнеме живота си. Действията на оракулите са загадка за всички ни, не смятате ли?
Възползваше се от питарския прагматизъм на Век. Оракулите не бяха на почит тук смятаха ги за умопомрачени особняци, крещящи по вълните.
Век почука с пръсти по чашата в другата си ръка.
— Да, бих казал, че можем да обсъдим предложението ви — провлачи неохотно той — Вероятно има възможност за сътрудничество между нашата планета и вашата… нация.
— Нация — повтори с усмивка Ризек. — Да, така искаме да ни наричат. Независима нация, способна да определя собственото си бъдеще.
— Извинете ме — обадих се аз, докосвайки леко ръката на Ризек. Надявах се да го е заболяло. — Ще отида да си взема още едно питие.
— Разбира се — отвърна ми Ризек. Като тръгнах, го чух да казва на Век — Дарбата на потока ѝ причинява непрекъсната болка, затова… постоянно търсим начини да подобрим живота ѝ. Някои дни са по-леки от други, но…
Стиснах зъби и продължих устремено напред, докато се отдалечих достатъчно, че да не го чувам. Гадеше ми се. Бяхме дошли на Пита заради усъвършенстваните им оръжия, защото Ризек искаше съюз с тях. А аз току-що му помогнах да го постигне. Знаех, че на Ризек му трябват оръжия, за да нападне Тувхе, не за да превърне народа си в „независима нация“, както заблуждаваше Век. Как можех да погледна Акос в очите със знанието, че съм помогнала на брат си да направи следващата крачка към война с неговата родина? Затова не го потърсих.
Чух дълбок грохот като далечен гръм. Първоначално си помислих невъзможното: че през водата, разделяща ни от повърхността, достигаха звуците на бурята. После видях през пролуките в тълпата редица музиканти в предната част на стаята. Лампите в цялата зала приглушиха светлината си, освен тези над главите им. Музикантите седяха зад ниски маси, а върху всяка от тях имаше по един от изящните инструменти, които показах на Акос на шотетския пазар. Само дето тези бяха доста по-големи и сложни. Блестяха на слабото осветление, високи по около метър, пъстроцветните им стъкълца бяха широки колкото половината ми длан.
Пронизителен гръм последва тътена, после светкавица. След това засвириха и другите музиканти, имитирайки трополенето на ситен дъждец и по-плътното барабанене на едрите капки. Разбиването на големи вълни и плисъка на пенеста вода по несъществуващ бряг. Навсякъде около нас се преплитаха водни звуци — капки от чешма, грохот на водопади. Чернокосата питарка от дясната ми страна затвори очи и се олюля на място.
Без да се замислям, намерих Акос в тълпата. Още държеше чашите ни, и двете вече празни. Когато погледите ни се срещнаха, ми се усмихна.
Трябва да те измъкна оттук — казах му наум, сякаш можеше да ме чуе. — И ще го направя.
ГЛАВА 21
АКОС
В студената, празна стая в столицата на Пита Акос се отказа от съня. Двамата със Сайра никога досега не бяха спали без врата помежду им, затова Акос не знаеше, че скърца със зъби и през цялото време стене и бръщолеви насън. Беше прекарал по-голямата част от нощта с отворени очи, чакайки да се успокои, но така и не стана. И бездруго още го болеше твърде много, за да се отпусне.
За пръв път попадаше в толкова гола стая. Сивият под се сливаше с бледите стени. Леглата бяха без рамки, застлани с бели чаршафи. Поне имаше прозорец. В ранните часове на утрото, докато светлината се завръщаше в света, в подводния изглед смътно се открояваше лабиринт от метални греди, обгърнати от зеленикава слуз и дебели жълти лиани. Подпорите на града.