— Какво но… Командир Ноавек! — извика войникът, който стигна пръв при Сайра, с очи, искрящи зад бруления от дъжда визьор.
Вакрез дотича.
— Видях едно ъгълче да стърчи и се разрових — обясни развълнувано Сайра. — Май е доста големичък.
И на него така му се струваше — изровената част беше масивна, а навътре в купчината се виждаха проблясъци от същия цвят. Наглед парчето метал беше с дължината на пилона, който беше намерила по-рано. Акос обаче не разбираше защо се вълнуват толкова.
— Си… ъм, госпожице Ноавек? — подкани я да му обясни.
— Това е най-ценният материал нa Пита — отвърна тя, махайки полепналия по метала мокър плат. — Агнето. Достатъчно здрав е да понесе дори удар от астероид и не трепва, когато минаваме през космическия поток. През последните десет сезона само с него поправяме странстващия кораб, но доста рядко се натъкваме на него.
Половината взвод се беше струпал наоколо и всички помагаха на Сайра да изрови метала, повечето ухилени като нея. Акос гледаше от разстояние как се трудят, докато накрая не освободиха достатъчно от него, че да го хванат здраво. С общи усилия го изтръгнаха от чакъла, отнесоха го в транспортния кораб и успяха да го вместят в товарното отделение, достатъчно голямо да побере агнето.
Акос се учудваше да види как всички работят заедно Сайра и Вакрез Ноавек рамо до рамо с обикновените войници, сякаш не бяха от управляващата класа. Сайра се трудеше с онова изражение, което понякога придобиваше, справеше ли се успешно с някоя стъпка от приготвянето на отварата от ледоцвет. Нещо като гордост от собственото ѝ постижение.
Отиваше ѝ.
Като малък си мечтаеше да лети в космоса. За това си мечтаеха всички деца от Хеса, защото повечето бяха твърде бедни да напуснат планетата. Семейство Кересет беше по-заможно от много други в столицата, но не можеха да се сравняват с фермерите от Шиса и Осок на север. Въпреки това баща им му беше обещал, че някой ден ще го разходи из космоса и щe го заведе на някоя друга планета. Която Акос си избере.
Водната планета не беше първа в списъка му, нито втора. Никой от Тувхе не можеше да плува, защото почти всичката им вода идваше от разтопен лед. Но ето че посети Пита. Чу тътена на вълните, видя пенестите ѝ води отвисоко, почувства се малък на летателната площадка, заобиколена от всички посоки с вода, докато топлият дъжд барабанеше по главата му.
Но тъкмо започваше да свиква с обстановката и дойде време да отлитат. Неусетно се озова подгизнал в ховъра с флакон дъждовна вода в ръка. Сайра му го беше дала, докато товареха агнетото в кораба.
— За спомен от първото ти посещение на друга планета беше обяснила, свивайки рамене, сякаш не беше нищо особено.
Само че за Сайра нямаше незначителни неща, както все повече се уверяваше Акос.
Първоначално не виждашe смисъл да взима спомен от водната планета: на кого щеше да го показва? Повече нямаше да види семейството си. Щеше да умре сред шотетци.
Но поне за брат си трябваше да храни надежда. Може би Айджа щеше да занесе флакона в родината им, след като Джорек го измъкне.
Сайра беше сложила две шепи от стария флаг в скута си и макар да не се усмихваше, лицето ѝ излъчваше бурно въодушевление заради ценната находка.
— Да разбирам, че си се представила добре — отбеляза Акос, когато Вакрез и Малан се отдалечиха достатъчно, че да не го чуят.
— Да — кимна тя. — Да, може да се каже. — След секунда добави. — Рано или късно трябваше да се случи. Крайно време беше.
— Сенките ти са поизсветлели — каза Акос, отпускайки глава назад.
Тя се умълча и през цялото пътуване не откъсна поглед от тъмните жилки — вече сиви, не черни, шарещи по дланта ѝ.
Върнаха се мокри до кости. Някои от другите летателни апарати се бяха върнали по-рано от лова на отпадъци и навсякъде гъмжеше от подгизнали хора, споделящи преживяванията си. Всички смъкваха уж водонепромокаемите костюми от телата си, хвърляйки ги на мокри купчини по пода..
— Значи шотетците са запасени с водонепропускаеми екипи, ей така, за всеки случай? — попита Акос, докато със Сайра се връщаха към каютата ѝ.
— И преди сме идвали на Пита — обясни тя. Суверените си имат изследователи, които предварително подготвят необходимото за всяка планета, но общо взето, шотетците над определена възраст знаят как да оцеляват във всякаква среда. Пустини, планини, океани, блата…
— Пустини — повтори той. — Дори не мога да си представя какво е да вървиш по горещ пясък.
— Може пък някой ден да разбереш — отвърна тя.
Усмивката му посърна. Беше права, но… На колко ли странства щеше да отиде, преди да умре за семейството ѝ? Две, три? Двайсет? Колко ли светове щеше да посети?