— Жалкият хлапак, когото довлачих през Границата? — отвърна Сузао, захапвайки зъбците на вилицата си. — И премазах от бой още преди да сме стигнали до транспортния кораб? Да. Помня те. А сега разкарай тоя поднос от масата ми.
Акос седна и скръсти ръце пред себе си. Приливът на адреналин изостряше погледа му и Сузао попадаше точно в центъра на полезрението му.
— Как се чувстваш? Да ти се спи? — попита той, тряскайки флакона на масата пред него.
Стъклото се пропука, но малкото шишенце остана цяло, още мокро от сънотворния еликсир, който беше изсипал в чашата на Сузао. От масата им плъзна тишина и се разнесе из цялата столова.
Сузао впери поглед във флакона. Лицето му се покриваше с все повече петна. Очите му се премрежваха от ярост.
Акос се наведе към него с усмивка.
— Каютата ти не е толкова сигурна, колкото ти се иска. За кой път те упоявам през последния месец? Трети? Май не си много бдителен, а?!
Сузао му се нахвърли. Сграбчи го за гърлото, вдигна го и го блъсна силно в масата, право върху подноса му с храна. Супата опари Акос през ризата му. Сузао извади ножа си и задържа върха на острието му над главата на Акос, сякаш възнамеряваше да прободе окото му.
Акос виждаше звезди.
— Заслужаваш да те убия тук и сега — озъби му се Сузао, опръсквайки устните си с пенеста слюнка.
— Давай — подкани го Акос и напрегна мускули в хватката му. — Но май е най-добре да опиташ, когато не се очаква да паднеш всеки момент.
И наистина погледът на Сузао като че ли се размиваше. Той пусна гърлото на Акос.
— Добре тогава — отвърна. — Предизвиквам те на арената. С ножове. До смърт.
Не го разочарова.
Акос се надигна бавно, така че Сузао да запомни разтрепераните му ръце, оцапаната му с храна риза. Сайра го посъветва да се държи така, че Сузао да го подценява до момента, в който излязат на арената. После избърса пръските слюнка от бузата си и кимна.
— Приемам — заяви и сякаш някакъв магнит привлече очите му към Джорек. По лицето му се четеше облекчение.
ГЛАВА 22
САЙРА
РЕНЕГАТИТЕ НЕ МИ ПРЕДАДОХА ТАЙНО СЪОБЩЕНИЕ В столовата, нито го прошепнаха скришом в ухото ми, докато вървях през странстващия кораб. Не проникнаха в личните ми екрани, нито предизвикаха всеобщ смут, за да ме отвлекат. Няколко дни след лова на отпадъци, докато вървях към каютата ми, мярнах руса коса пред себе си — Тека, хванала мръсен парцал в омазаните си с машинно масло пръсти. Тя надникна през рамо към мен, сви показалец да ме привика и аз я последвах.
Заведе ме не до някоя тайна стаичка или сумрачен коридор, а в товарния отсек. Там беше тъмно и силуетите на транспортните кораби приличаха на гигантски спящи същества. В далечния ъгъл, окачена на крилото на един от най-големите летателни апарати, светеше лампа.
Ако дъждът и гръмотевиците бяха музика за питарските уши, за шотетските музика беше бученето на машините. Звукът на странстващия кораб, на движението редом с космическия поток. Затова не се учудих, че точно в този отсек, където всеки разговор щеше да се слее с машинното жужене от долното ниво, се е събрала скромната групичка ренегати. Всичките бяха облечени в комбинезони на механици, може би наистина всички са механици, така, като се замисля, и бяха скрили лицата си зад черни маски като тази на Тека от вечерта, когато ме нападна в коридора.
Тека извади нож и долепи острието му до гърлото ми. Беше студено и миришеше приятно като отварите на Акос.
— Приближиш ли ги дори и със сантиметър, ще ти видя сметката — заплаши Тека.
— Кажи ми, че това не е цялото ви войнство.
В главата си преговарях как бих могла да се освободя от хватката ѝ, първо щях да настъпя силно пръстите на краката ѝ.
— Бихме ли рискували да издадеш цялото ни войнство на брат си? — попита Тека. — Не.
Едната метална скоба, прикрепяща лампата за крилото на транспортния кораб, изхвръкна, оставяйки я да виси само на една.
— Ти настояваше за среща — обади се някой от другите. Звучеше по-възрастен, по-груб. Беше мъж-планина, с толкова гъста брада, че сигурно губеше разни неща в нея. — Какво искаш от нас?
Успях да преглътна. Ножът на Тека още притискаше гърлото ми, но не той затрудняваше говора ми, а че ми предстоеше най-накрая да изрека на глас мислите, бушуващи в главата ми от месеци. Че най-сетне, за пръв път в живота ми, щях да направя нещо, вместо само да мисля за него.
— Искам безопасен превоз за един човек — заявих накрая. — Някой, който не иска да напусне Шотет.
— И кой е този някой? — попита същият мъж.