— Акос Кересет — отговорих.
В групичката се разнесе шушукане.
— И той не иска да си тръгне? Тогава защо държиш да го измъкнеш от Шотет? — попита мъжът.
— Сложно е за обяснение — отвърнах. — Брат му е тук. Но той вече не е себе си. И няма надежда да се възстанови. — Умълчах се за миг. — Любовта пречи на някои хора да видят истината.
— А-ха — прошепна Тека. — Стана ми ясно.
Имах чувството, че зад тъмните маски всички ми се присмиват. Не ми харесваше. Грабнах китката на Тека и я извих силно, за да не сочи ножът ѝ към мен. Тя простена от допира ми и аз хванах острието на ножа с два пръста, изтръгвайки го от хватката ѝ. Завъртях го в ръката си, така че да го хвана за дръжката. Пръстите ми бяха хлъзгави от веществото, с което беше намазано острието.
Преди Тека да се осъзнае, извих ръката ѝ още повече, притиснах гърба ѝ към гърдите си и насочих ножа към ребрата ѝ. Опитах се да задържа колкото може повече от болката от сенките за себе си, стиснала зъби, за да не изкрещя, макар че дишах тежко, точно до ухото ѝ. Тя не помръдваше.
— Не знам за каква ме имате, но не съм глупачка — заявих. — Да не мислите, че не мога да ви разпозная по стойката, по походката, по говора? Ако искам да ви предам, ще го направя, дори да носите маски и да ме заплашвате с нож. А всички знаем, че предам ли вас, предавам и себе си. Така че… — Издухах един кичур от косата на Тека, попаднал пред устата ми. — Ще подходим ли с взаимно доверие, или не?
Пуснах Тека и ѝ подадох ножа. Тя ме изгледа бясно, стиснала китката си, но го взе.
— Добре — съгласи се мъжът.
И развърза кърпата, прикриваща устата му. Под нея гъстата му брада се спускаше чак до гърлото му. Някои от другите последваха примера му. Джорек беше един от тях, стоеше от дясната ми страна със скръстени ръце. Изобщо не се учудих, като се има предвид, че беше поискал смъртта на собствения си баща на арената, верен поддръжник на Ноавек.
Други не си направиха труда да разкрият лицата си, но това не ме притесни, интересуваше ме само говорителят им.
— Аз съм Toc и мисля, че можем да изпълним искането ти — каза брадатият. — Но предполагам си наясно, че ще искаме нещо в замяна.
— И какво е то?
— Искаме да ни помогнеш да се промъкнем в имението Ноавек. — Toc скръсти мускулестите си ръце. Дрехите му бяха ушити от другопланетни материи, твърде тънки за шотетския студ. — Във Воа. След странството.
— Изгнаник ли си? — попитах го, сбърчвайки чело. — Носиш другосветски дрехи.
Дали ренегатите не поддържаха контакт с изгнаниците, потърсили спасение от режима на Ноавек на друга планета? Имаше логика, но чак сега се замислях за усложненията от това. Изгнаниците без съмнение бяха по-голяма сила от бунтовнически настроените шотетци, обърнали се срещу брат ми. И по-опасни лично за мен.
— За нашите намерения и цели не правим разлика между изгнаник и ренегат. Всички се стремим към едно и също: да свалим брат ти от власт и да направим Шотет такъв, какъвто беше преди семейството ти да го омърси с неравенство — отвърна Toc.
— „Да го омърси с неравенство“ — повторих. — Колко деликатно се изказа.
— Думите не са мои — натърти мрачно Toc.
— По-неделикатно казано — намеси се Тека, — карате ни да гладуваме, криете лекарствата. Да не говорим, че вадите очите ни и изобщо ни изтезавате както на Ризек му скимне.
Канех се да възразя, че аз самата нито съм ги карала да гладуват, нито съм ги лишавала от медицински грижи, но внезапно ми се стори безсмислено да споря. И бездруго знаех, че са прави.
— Ясно. Е… имението Ноавек. Какво мислите да правите там?
Това беше единствената сграда, в която аз лично можех да вкарам някого. Знаех любимите кодове на Ризек, а и по-важните врати се заключваха с генетичен код част от охранителната система, която Ризек бе въвел след смъртта на родителите ни. Само моите гени съвпадаха с неговите. Кръвта ми можеше да им отвори всяка врата.
— Не смятам, че тази информация те интересува.
Сбърчих чело. Не бяха много нещата, заради които група ренегати — или изгнаници, ще се домогва до достъп в имението Ноавек. Реших да изкажа предположение.
— Да не шикалкавим. Искате от мен да участвам в покушение срещу брат ми.
— Това смущава ли те? — попита Toc.
— Не — отговорих. — Вече не.
Въпреки всички зверства на Ризек, се изненадах от лекотата, с която отговорих. Той ми беше брат, моя кръв. Освен това беше единствената гаранция за безопасността ми — ако ренегатите успееха да го убият, нямаше да пощадят живота на сестра му, убийцата. Но заради заповедта да участвам в разпита на Зосита и заплахата към Акос, Ризек успя да загуби и малкото преданост, която ми беше останала.