Той лека-полека идваше на себе си и вече беше достатъчно адекватен да ми помогне да превържа ръката му и да стигне сам до стаичката си. Настаних го в леглото и отидох да сложа чайника на един от котлоните върху работния плот. Някога той ми приготвяше отвара против кошмари. Беше мой ред да му се отплатя.
ГЛАВА 23
АКОС
ВСИЧКО МУ СЕ ИЗПЛЪЗВАШЕ КАТО КОПРИНА ВЪРХУ КОПРИНА, като олио във вода. Губеше му се време, понякога цял час под душа му се струваха броени секунди и излизаше от банята с набръчкани пръсти и лъснала кожа, или пък уж лягаше за нощен сън, а се будеше чак на другия следобед. Губеше му се пространство — пак се озоваваше на арената, оплискан с чужда кръв, или сред полята от переста трева, препъвайки се в скелетите на загубилите се из тях нещастници.
Губеше дори бройката на листенцата от тихоцвет, скътани от вътрешната страна на бузата му, с които се успокояваше. Губеше стабилността на ръцете си, вечно разтреперани. Губеха му се и думи, още преди да ги произнесе.
Сайра го остави да живее така няколко дни. Но в деня преди да кацнат във Boa, след като беше пропуснал няколко поредни хранения, тя влезе в стаята му и заповяда:
— Ставай. Веднага.
Той просто я изгледа озадачено, сякаш му говореше на неразбираем език.
Сайра врътна очи, сграбчи ръката му и го дръпна нагоре. Той изтръпна от болка при допира ѝ.
— Мамка му. — Тя го пусна. — Виждаш ли какво става? Започваш да усещаш моята дарба, защото си толкова изнемощял, че твоята започва да отслабва. Затова трябва да станеш и да хапнеш нещо.
— За да си върнеш прислужника ли? — тросна ѝ се той. Ето, губеше и търпение. — Да, но аз бях дотук. Готов съм да умра за семейството ти, каквото и да значи това.
Тя се наведе, така че лицата им да се изравнят, и каза:
— Знам какво е да се превърнеш в нещо, което мразиш. Знам колко боли. Но животът е пълен с болка. — Очите ѝ се изпълниха със сенки, сякаш доказвайки твърдението ѝ. — А твоята способност да я преодоляваш е по-голяма, отколкото си мислиш.
Тя задържа погледа му още няколко секунди, преди Акос да отвърне:
— Ама че вдъхновяваща реч?! „Животът е пълен с болка.“
— Доколкото ми е известно, брат ти още е тук — продължи тя. — Така че трябва да останеш жив, за да го спасиш, ако не за друго.
— Айджа. — Той изсумтя. — Значи затова е всичко.
Не мислеше за брат си, когато отне живота на Сузао. Мислеше просто колко много иска да види Сузао мъртъв.
— Тогава защо? — скръсти ръце Сайра.
— Откъде да знам? — Той разпери ръце, за да подчертае думите си, и блъсна кокалчетата на пръстите си в стената, без да обръща внимание на болката. — Ти ме направи такъв, ти ми кажи. Честта няма място в оцеляването, нали така?
При този спомен искрата в очите ѝ угасна. Акос се канеше да си върне думите, когато на вратата се почука. Той остана на ръба на леглото си, докато Сайра отваряше. На прага стоеше стражът с най-скучната работа на света, а зад него — Джорек.
Акос закри лице с едната си длан.
— Не го пускай.
— Май забравяш в чия каюта се намираш — отбеляза остро Сайра и отстъпи встрани, за да пусне Джорек.
— По дяволите, Сайра!
Акос скочи на крака. Пред очите му причерня за секунда и той залитна към касата на вратата. Май беше права — наистина трябваше да хапне нещо.
Джорек изцъкли очи, като го видя.
— Успех — пожела му Сайра и се затвори в банята.
Джорек се чудеше накъде да гледа — към украсената с брони стена, към растенията, висящи от тавана, към пъстрите тенджери по разнебитената печка. Почесваше врата си, оставяйки розови черти по кожата си, нервният му навик. Акос тръгна към него с натежало тяло. Докато стигне до най-близкия стол, се задъха.
— Какво правиш тук? — попита, изпълнен с ярост. Искаше му се да впие нокти в нещо, за да не губи повече от живота си. Дори така да нарани Джорек, който вече е изстрадал достатъчно. — Нали получи каквото искаше?
— Да, получих го — отвърна тихо Джорек и седна до Акос. — Идвам да ти благодаря.
— Това не беше услуга, а моята част от сделката. Аз убивам Сузао, ти измъкваш Айджа.
— Което ще е по-лесно, като кацнем във Boa — обясни Джорек със същия ужасяващо тих глас, сякаш се мъчеше да успокои побесняло животно. И може би, мислеше си Акос, точно това правеше. — Дойдох да ти кажа, че… — Той сбърчи вежди. — Не предполагах, че искам толкова много от теб. Мислех… мислех, че ще ти е лесно. Имаше вид на такъв човек.
— Не ми се говори за това.