Дланта ѝ се спря върху лицето му и пръстите ѝ се извиха зад ухото му. Дълги, тънки пръсти с вечно изпъкнали сухожилия и вени, винаги готови. С кожа, толкова суха по кокалчетата, че на места се лющеше.
— Всичко, което си преживял, би накарало всеки друг да загуби човечността и надеждата си — продължи тя. — Тогава как… как е възможно ти да си такъв?
Той затвори очи. С болка.
— И все пак, Акос, това е война. — Тя опря чело в неговото. Решителните ѝ пръсти прилепваха по костите му. — Война между теб и хората, унищожили живота ти. Не се срамувай да я водиш.
Той изпита друга болка. Дълбок копнеж в дъното на стомаха си.
Желаеше я.
Копнееше да прокара пръсти по ясно изразените ѝ скули. Да вкуси изящния родилен белег на гърлото ѝ, да усети дъха ѝ в устата си, да усуква пръсти в косата ѝ, докато не се заплетат.
Извърна глава и долепи устни до бузата ѝ с такава сила, че не се получи точно целувка. За миг устните им се озоваха на един дъх разстояние. После Акос се отдръпна, стана и ѝ обърна гръб. Избърса устата си. И се зачуди какво го прихващаше, по дяволите.
Тя стана точно зад него, толкова близо, че усещаше топлината на тялото ѝ до гърба си. Докосна мястото между плешките му. Дали дарбата ѝ накара кожата му да изтръпне дори през ризата?
— Трябва да направя нещо — заяви Сайра. — Ей сега ще се върна.
И просто излезе от стаята.
ГЛАВА 24
САЙРА
ВЪРВЯХ ПО ТУНЕЛИТЕ НА МЕХАНИЦИТЕ С ПУЛСИРАЩО лице. Споменът за устните му върху бузата ми се връщаше отново и отново в съзнанието ми. Опитах се да го стъпча като изхвръкнал от пещта въглен. Разпалех ли го, нямаше как да направя онова, което се налагаше.
Пътят до тясната стаичка на Тека беше много оплетен и ме водеше дълбоко в търбуха на кораба.
Тя отговори нa тихото ми почукване след броени, секунди. Беше със свободни дрехи и боси крака. Около липсващото ѝ око вместо истинска превръзка имаше лента от плат. Зад рамото ѝ се виждаше повдигнатото легло с импровизирано бюро под него, вече освободено от железария, инструменти и жици. Явно се готвеше за кацането във Boa.
— Дявол да го вземе! — смая се тя и ме издърпа в стаята си. Здравото ѝ око изскочи от притеснение. — Не можеш да идваш тук, когато ти скимне, да не си откачила?
— Утре — заявих. — Каквото и да сте намислили да сторите на брат ми, трябва да се случи утре.
— Утре — повтори тя. — Тоест: денят след днешния.
— Доколкото съм запозната, това е официалното определение на „утре“ — отвърнах.
Тя седна на разнебитения стол пред бюрото и опря лакти на коленете си. Ризата ѝ се вдигна, разкривайки малко от голата кожа на кръста ѝ — не носеше горно бельо и ми се стори странно да ѝ видя по домашно облекло в личното ѝ пространство. Не се познавахме достатъчно добре, че да се явяваме една пред друга в такъв вид.
— Защо? — попита накрая.
— В деня на кацането настава същински хаос — обясних. — Охранителната система на имението няма да е настроена, всички ще са уморени. Идеалният момент да се промъкнете.
Тека свъси вежди.
— Имаш ли план?
— Задната порта, задната врата, скритите проходи, това е лесният маршрут, защото знам кодовете — отговорих. — Само личните стаи имат сензори, за които ще е нужна моята кръв. Ако успеете да стигнете до задната порта в полунощ, аз ще ви помогна с останалото.
— И със сигурност си готова за това?
Снимка на Зосита беше залепена на стената над главата на Тека, точно над възглавницата ѝ. До нея имаше и друга — на момче, навярно брат ѝ. Гърлото ми се стегна. По един или друг начин семейството ми беше отговорно за всяка от загубите в живота ѝ.
— Що за глупав въпрос? — отвърнах намръщено. — Естествено, че съм готова, нo вие готови ли сте да изпълните своята част от сделката?
— Кересет? Да — потвърди Тека. — Ти ни вкарай в имението, ние ще изкараме него.
— Настоявам двете неща да се случат едновременно, не искам да пострада заради моите действия — натъртих. — Тихоцветът не му влияе, така че ще трябва сериозна доза, за да го упоите. Освен това е опитен боец и не бива да го подценявате.
Тека кимна бавно. И впери поглед в мен, дъвчейки вътрешността на бузата си.
— Какво е станало? Струваш ми се… подивяла — коментира тя. — Да не сте се скарали?
Не ѝ отговорих.
— Не те разбирам — продължи тя. — Очевидно си влюбена в него, защо искаш да се махне оттук?
Замислих се дали да отговарям и на този въпрос. Още не можех да се отърся от допира на грубата му брадичка по бузата ми и топлата му уста до кожата ми. Той ме целуна. Без провокации и задни мисли. Трябваше да се радвам, да изпитвам надежда. Но нещата не бяха толкова прости.