Можех да ѝ дам десетки причини. Акос беше в опасност, откакто Ризек осъзна, че може да ми влияе чрез него. Айджа беше безнадежден случай и навярно Акос щеше да се примири с това, щом си отидеше у дома, при майка си и сестра си. Двамата с него никога нямаше да сме равни, докато беше пленник на Ризек, затова трябваше да го освободя. Но причината, най-близка до сърцето ми, сама изскочи от устата ми.
— Животът тук… го смазва — отговорих. Пристъпих неловко от крак на крак. — Не мога повече да гледам безучастно. Няма.
— Ясно — отвърна тя с поомекнал глас. — Тогава действаме. Ти ни вкарваш, ние изкарваме него. Уговорихме ли се?
— Уговорихме се — потвърдих. — Благодаря ти.
Открай време мразех да се прибирам в имението.
Много от шотетците се струпваха на наблюдателната палуба, за да гледат с радостни възгласи как се приближаваме до бялата ни планета. Всички стягаха с трескава бодрост багажа си, нетърпеливи да се върнат при младите и старите, които ги чакаха във Boa. Аз обаче страдах.
И се притеснявах.
Нямах много багаж за стягане. Малко дрехи и някои оръжия. Изхвърлих храната с кратка годност и свалих чаршафите и одеялата от леглото си. Акос ми помагаше мълчаливо, с превързана ръка. Неговата чанта вече го чакаше на масата. Гледах го как прибира в нея дрехите си и някои от книгите, които му бях дала. Любимите му страници бяха прегънати, за да ги отбележи, и макар да бях чела целите книги, ми се искаше да отгърна тези, най-ценни за него части, да ги прочета, все едно навлизам в съзнанието му.
— Държиш се странно — отбеляза той, като приключихме и оставаше само да чакаме.
— Не обичам да се прибирам вкъщи — обясних му.
Поне това беше вярно.
Акос се огледа наоколо и сви рамене.
— Май по-скоро тук си у дома. Оставила си повече от себе си в тази каюта, отколкото където и да било във Boa.
Имаше право, разбира се. Радвах се, че разпознава отпечатъка ми — че ме е наблюдавал и е научил за мен толкова, колкото аз за него.
А аз наистина го познавах. Можех да го открия в многолюдна тълпа само по походката. Знаех какъв цвят са вените по задната страна на ръцете му. И кой е любимият му нож за рязане на ледоцвети. И че дъхът му винаги ухае на тихоцвет и листа от сендес.
— Може би следващия път и аз ще се потрудя повече върху стаята си — отбеляза той.
Следващият път няма да си тук, помислих си.
— Да — усмихнах се насила. — Добра идея.
Веднъж мама ми каза, че умея да се преструвам. Баща ми не обичаше да гледа болка, затова още от дете криех своята от него — придавах си неутрално изражение, макар да впивах нокти в дланта си. И всеки път, когато тя ме водеше по специалисти и доктори заради дарбата на потока, умело лъжех къде сме били. В семейство Ноавек оцеляването зависеше от преструвките.
Използвах същото това умение при кацането и завръщането у дома: докато вървяхме към товарния отсек, след като проникнахме в атмосферата на родната планета, докато се качвахме в транспортния ховър, докато всички крачехме след Ризек по обратния път към имението Ноавек. Същата вечер вечерях с брат ми и Има Зецивис, преструвайки се, че не виждам ръката ѝ върху коляното му, как пръстите ѝ го потупваха небрежно или трескавия поглед в очите ѝ, когато не се смееше на някоя от шегите ѝ.
По-късно тя като че ли се поотпусна и двамата решиха да не се крият повече, а се сбутаха в единия край на масата, блъскайки лакти, докато се хранеха. Убих семейството ѝ, а тя беше станала любовница на брат ми. Навярно щях да се отвратя от постъпката ѝ, ако не разбирах отлично какво означава да ти се живее. Да копнееш да живееш на всяка цена.
Разбирах тази нужда. Но сега копнеех и за нещо друго — да видя Акос в безопасност.
След вечеря се престорих на търпелива, докато Акос ме учеше как да предвиждам колко силна е дадена отрова, без да я опитвам. Мъчех се да запечатам всеки момент в паметта си. Трябваше да знам как да правя сама подобни отвари, защото той скоро нямаше да е до мен. Ако довечера хванеха мен и ренегатите, сигурно щях да загубя живота си. Но ако успеехме, Акос щеше да се прибере у дома, а Шотет да изпадне в хаос без водача си. И в двата случая беше малко вероятно да го видя отново.
— Не, не — спря ме Акос. — Не го кълцай така. Режи прецизно. Режи!
— Режа де — отвърнах. — Ако ножовете ти не бяха толкова тъпи…
— Тъпи? Мога да отрежа пръста ти с този!
Завъртях ножа в ръката си и го улових за дръжката.