— Така ли? Не думай!
Той се засмя и преметна ръка през раменете ми. Усетих ритъма на сърцето си в гърлото.
— Не се преструвай, че не знаеш какво е финес. Виждал съм те.
Намръщих се и опитах да съсредоточа вниманието си върху „рязането“. Ръцете ми леко трепереха.
— Веднъж си ме видял да танцувам в тренировъчната зала и си въобразяваш, че знаеш всичко за мен.
— Знам достатъчно. Ето, виждаш ли, прецизно нарязани парчета. Казах ти.
Той вдигна ръка от раменете ми, но дланта му остана на гърба ми, точно под едната плешка. Чувството остана с мен до края на вечерта, след като приключихме с отварата, приготвихме се за лягане и той затвори вратата помежду ни.
Затворих очи. Отидох да го заключа, после влязох в банята и изсипах сънотворната отвара в мивката.
Преоблякох се в тренировъчния екип, защото в него се чувствах най-свободно и удобно, избрах обувките, с които най-тихо щях да се придвижвам по пода. Сплетох косата си стегнато, така че да не ми се пречка, и я увих на кок върху главата ми, за да не ме дръпне някой за нея по време на бой. Закачих ножницата си по диагонал на кръста за по-лесен захват на ножа. По всяка вероятност нямаше да се стигне до него, предпочитах да се бия с голи ръце в напечен момент.
Накрая се шмугнах зад скритата врата в стената на стаята ми и тръгнах по скрития проход към задната врата. Знаех пътя наизуст, но за всеки случай опипвах резките на всеки ъгъл, за да се уверя, че съм на правилното място. Спрях чак при кръга, издълбан в стената до кухните — символа на тайния изход.
Наистина го правех. Помагах на група ренегати да убият брат ми.
Ризек живееше без нито капка щастие, вън вихъра на вечна жестокост, следвайки командите на покойния ни баща, сякаш още наблюдаваше всяко негово движение. Хора като Ризек Ноавек не се раждаха, създаваха ги. Но времето не можеше да се върне назад. И творението на баща ми трябваше да бъде разрушено.
Отворих скритата врата и тръгнах през полето от переста трева към портата. Сред високите стръкове ми се привиждаха мъртвешки лица — на Лети, на Узул, на майка ми, които сякаш ме зовяха. Шепнеха името ми с гласа на вятъра. Въведох с разтреперани пръсти рождената дата на майка ми в устройството до портата и тя се отвори.
В тъмното на няколко метра от нея чакаха Тека, Toc и Джорек с покрити лица. Кимнах настрани и те минаха покрай мен в колона по един, навлизайки в перестата трева. Затворих портата зад тях и изпреварих Тека, за да ги отведа до задната врата.
Докато ги водех по скритите коридори към крилото на брат ми, си мислех, че такова паметно събитие не бива да се случва в пълна тишина. Нo може би почтителното мълчание беше израз на признание към делото ни. Пръстите ми обхождаха ъглите на коридорите в търсене на дълбоките резки, известяващи близостта на стълбищата. Вървях по памет, заобикаляйки слепешком щръкнали пирони и пукнати дъски.
На мястото, където главният проход се разделяше на два — левият водеше към моето крило от къщата, десният — към това на Ризек, спрях и се обърнах към Toc.
— Тръгнете наляво, третият етаж — упътих го и му дадох ключа от стаята на Акос. — За да отключите вратата. Сигурно ще трябва да приложите малко сила, преди да го упоите.
— Това не ме притеснява — увери ме Toc.
И аз нямах опасения — колкото и опит да беше придобил Акос в самоотбраната, Toc беше същински гигант. Гледах го как стисна ръцете на Тека и Джорек, преди да изчезне по левия коридор.
Като наближихме крилото на Ризек, забавих крачка спомних си какво разказа на Акос за засилената охрана в неговата част на къщата. Тека ме докосна по рамото и се промъкна край мен. Приклекна и долепи длани на пода. Затвори очи и задиша дълбоко през носа.
После се изправи, кимайки с глава.
— В този коридор няма нищо — обяви тихо.
Повървяхме в същата посока, спирайки на всеки ъгъл, за да проучи Тека охранителната система с помощта на своята дарба на потока. Ризек никога не би предположил, че момиче, живеещо сред грес и жици, може да го унищожи.
Но внезапно се оказахме в задънена улица — проходът беше барикадиран. Естествено. Ризек сигурно е наредил да затворят скритите коридори след опита за бягство на Акос.
Стомахът ми подскочи, но не изпаднах в паника. Отместих близкия стенен панел и се озовах в празната дневна зад него. Намирахме се само на няколко стаи разстояние от спалнята и кабинета на брат ми. Деляха ни поне трима стражи и ключалката, която само моята кръв на Ноавек можеше да отвори. Нямаше как да минем покрай стражите, без да предизвикаме нежелан шум.
Потупах Тека по рамото и се наведох да прошепна в ухото ѝ: