- Пенсилвания - отвърнах. - Виж го на картата.
- Дадено, мой човек.
Виктор имаше право. Не беше забавна реплика.
4
Болница „Тринити“, Нюарк, Ню Джърси.
Болничните стаи в отделението по сърдечно съдови заболявания бяха малки, но моята имаше прозорец с изглед към магистралата. Бях проснат в болнично легло, облечен в една от онези болнични нощници, които не скриват задника, и гледах движещите се коли, изумен от факта, че толкова хора имат къде да отидат. Дали всички имаха семейства, приятели, работа и хора, които разчитат на тях? Тези хиляди човешки същества, които пресичаха живота ми, минавайки пред прозореца, докато ги наблюдавах.
Съсредоточих се върху конкретна кола, червен Форд Мустанг с кафяв гюрук от около 1997 година. Гледах го може би двайсет секунди. Чудех се дали шофира мъж или жена и дали пътищата ни са се пресичали. Може би ни беше писано да се срещнем някой ден и шофьорът на Мустанга да промени живота ми. Възможно бе шофьорът да има дете, което ще ме убие, когато порасне. Или пък само след миг, в опит да отбие от магистралата, ще катастрофира и ще получи фатални наранявания. Парамедиците ще проверят неговия или нейния портфейл, ще намерят донорска карта и сърцето на шофьора на червения Мустанг ще бъде използвано навреме, за да спаси живота ми тази вечер.
Чу се шумолене откъм вратата, млада блондинка с на- хакана усмивка дръпна завесата и влезе в стаята.
- Как сме днес? - попита заучено.
- Закучили сме се като косъм в курабийка – отвърнах ѝ.
Тя спря за миг, после се усмихна.
- Забавен сте - каза.
Беше донесла малка табла с медицински принадлежности - инжекции, памук, спирт и някаква гумена тръбичка. Остави таблата на шкафа до мивката и я чух да си слага стерилни ръкавици. Разтърка ръката ми със спирта.
- Ще усетите леко бодване, когато обезболя мястото, после ще поставя системата - изчурулика.
Бяха минали почти три часа от случката в Камптаун и болката в гърдите ми беше почти отшумяла. Обмислях да стана от леглото и да се лиша от спешната сърдечна ангиография, за която бяха споменали, но реших, че е по- добре да знам дали часовничето ще ми създава проблеми. Не виждах нито една вена на мястото, което сестрата обезболяваше, но предположих, че знае какво прави.
- Опа! - възкликна тя. - Не уцелих. Случва се понякога. - Притисна с марля, за да спре кръвта.
Кимнах, за да я уверя, че съм способен на съчувствие.
- Ще преместя ръката ви малко и ще пробвам с хубавата вена под мускула ви.
Беше изключително млада. Чак се почувствах като мръсник, когато прочетох името на табелката ѝ, при все че беше приятно повдигната.
Дейна.
Наложих си да отместя поглед от мястото, където беше закачена табелката с името ѝ и се загледах в лицето ѝ, докато пробождаше вената, която така хареса.
Устните на Дейна потрепнаха леко, когато несръчно заби иглата на системата в сгъвката на ръката ми. Лицето ѝ беше приятно, кожата безупречна, но нещо я накара да се намръщи.
- О, боже - промълви.
- Сега пък какво?
- Тази май колабира.
Погледнах ръката си и видях, че нищо подобно не се е случило. Беше се отклонила с цял сантиметър.
- Ама и вие сте един - изгука Дейна, - дори не трепнахте. - Намигна ми, което предвид възрастта ѝ беше направо скандално. Заби иглата на системата трети път и не улучи.
- Не се обиждай - рекох, - но нямаш повече работа тук.
Тя ме погледна, сякаш да провери дали съм сериозен.
Бях.
Очите ѝ се напълниха със сълзи, събра си иглите и кървавите марли и избяга от стаята.
Преди Дейна да е успяла да разкаже своята версия на останалите доброволки, влезе разчорлен младеж със смачкана престилка. Явно беше ужасно уморен. Дейна беше още дете, но този можеше да бъде малкото ѝ братче.
- Господин Крийд, аз съм доктор Хеджпет.
- Родителите ви знаят ли, че сте откраднали лекарска престилка?
Той въздъхна.
- Не се заяждайте с мен. Напълно квалифициран съм, специализант първа година вътрешни болести.
- Разбира се - промърморих, като си мислех: Не бих позволил на това хлапе да ми настрои дори екс бокса.
Доктор Хеджпет погледна ръката ми.
- Съжалявам - извини се, - Дейна е нова.
- Какво стана със старата сестра?
- Мери? Тя беше страхотна. Справяше се с инжекциите по-добре от всеки друг. Сърцето ми се късаше, когато трябваше да я освободя.
Поклатих глава след безумния му коментар. Назначаването и уволняването на персонал нямаше как да е в правомощията на този така наречен лекар. Надали бе завършил дори прогимназия. Ала бях въвлечен в разговор, така че продължих играта.