— Смятам да пропусна подробностите — колко си ми липсвал и колко ми е било тежко — и да карам по същество. Мога да ти помогна, Дани. Искам го. Имам предвид, да накарам Стю да ти помогне. За „Трилогия“.
— Моля?
— Патрик ми каза всичко. Яд го е, че отказваш помощта му и че търсиш подкрепа извън семейството, но помисли — ако става въпрос за Стю и мен, ние сме си почти като семейство, не мислиш ли?
— Това си е моя работа и Пади няма право да…
— О, я стига! Той просто е загрижен за теб. Всички сме загрижени за теб. А един от всички нас — особено много! — Тя пристъпи по-близо и сладкият й аромат го обгърна. — Знаеш, че ти мисля доброто, нали?
Ако приближеше с още сантиметър, телата им щяха да се докоснат. Той усети топлината й, която — примесена с аромата й — го замая.
— Али… недей.
— Стига си се дърпал. Защо не искаш да ми доставиш мъничко наслада? — Дъхът й ухаеше на червено вино. — Знаеш, че си падам по удоволствията.
Волята му започваше да го напуска. Той пое дълбоко дъх и няколко косъмчета от червената й грива погъделичкаха лицето му.
— Позволи ми да ти помогна — прошепна тя и колебливо плъзна ръце по хълбоците му. — Нямам намерение да ти се моля. Не и докато сме облечени. Знаеш ме каква ставам. — Усмихна се и колкото и да се мъчеше да си я представи като егоистична и празноглава застаряваща кокетка, за да не я пожелае, усещаше, че се случва точно обратното. Падаше си по агресивни жени. Тя го знаеше и се възползваше умело. — Не спирам да си фантазирам за теб, Дани, вече повече от година. Под душа. Нощем, когато съм сама. Изгарям, само ти можеш да потушиш този огън.
Дани нямаше сили да се съпротивлява повече. Ароматът й го завладя и му подейства като наркотик. Кожата му пареше под пръстите й.
— Чувстваш ли къде съм най-гореща? — измърка тя и страстно долепи бедра към тялото му.
Притиснатата й в него пазва удари обонянието му с още аромати — на силна, животинска похот; миризми, които не се продаваха в шишенца, които пробуждаха копнежи и инстинкти… и щеше да е глупак, ако повярваше, че може да им устои. Той отвори сетивата си и жадно ги пое, а звярът в него се събуди, за да иска още. Не се бе заричал да не стига дотук, нито пък я насилваше. Физически се нуждаеше от това и тя го знаеше. Начинът, по който му се предлагаше, докосването на ръцете й и разтворените й за целувка устни го завладяха до такава степен, че той не просто се предаде, а направо избухна.
Издърпа трескаво дрехите й и жадно зарови лице в пламналата плът между краката й, докато тя скимтеше от удоволствие, приближавайки кулминацията.
От долния етаж се чуваха приглушените звуци на сантиментална мелодия, когато в стаята се разнесе вик на облекчение и сложи финалните акорди на истинската музика.
24.
Патрик Кътър така и не успя да ги открие. Развълнува се от пристигането на Шейлър и изгуби дирите на Алая и Дани, а му се искаше да попречи на брат си да извърши някоя глупост. Изпитваше и ревност, ако трябваше да бъде честен, но се стараеше да не я показва. Спокоен, че остави Лиз Шейлър в сигурни ръце, отново тръгна да ги търси — този път по-сериозно.
Мина през кухнята, където му се наложи набързо да изслуша Хайнц, готвача си — немец по произход, специално поканен да работи за него от Южна Франция. По някакво иронично съвпадение оплакването му се отнасяше до личния готвач на Стюарт Холмс, който бил „превзел“ едната от трите му фурни „най-безцеремонно“. Патрик го успокои надве-натри и бързо се измъкна оттам. Готвачът на Стюарт пътуваше с него навсякъде, вероятно за да се грижи за специалната диета на „чудото от Уолстрийт“. В момента приготвяше единична порция от някакви мезета. Въпросният Рафаел поднасяше всяко блюдо на шефа си лично и с подобаваща показност, подвеждайки някои от присъстващите — Патрик изобщо не се съмняваше в това — че коктейлът се организира от Холмс, а не от него. Това забавяне го изнерви допълнително. Налагаше се да намери Алая, преди да е успяла наново да подпали фитилите на брат му, което можеше да прати всички им по дяволите.
Мина покрай кабинета на съпругата си и рязко спря до вратата.
— Мога ли да ви помогна?
Зад бюрото на Триш седеше някакъв мъж с тъмни слънчеви очила. Имаше брада и мустаци и му изглеждаше познат отнякъде.
— Сервитьор ли сте? — попита той.
— Всъщност съм собственикът. Патрик Кътър. Мога ли да ви помогна?
Мъжът се изправи и чак тогава Патрик забеляза облегнатия на писалището бял бастун.