Вратата щракна зад гърба й.
Помещението беше с правоъгълна форма; Уолт стоеше по средата на една от дългите стени. Погледна към подвижния подиум, от който Лиз Шейлър щеше да произнесе речта си. В момента там имаше шест палми в саксии. На всяко от местата по масите чакаше кутия с подарък. Загриза го завист, че Кътър — или който и да било друг — разполага с толкова излишни пари за прахосване.
Повлачи крака през дълбокия пясък и за момент му се прииска да свали ботушите си. Стигна до подиума — с височина до коляното и драпиран с морскосин плат.
Въпреки мъката, раздразнението и умората си, Уолт усети нещо нередно. Винаги вярваше на шестото си чувство. Остана абсолютно неподвижен, с пресъхнало гърло и бясно препускащ пулс. Трябваше му светлина; огледа се и забеляза ключа за лампите на десетина метра от себе си. Почти несъзнателно разкопча кобура си и усети допира на хладния метал върху грубата си длан. Пристъпи напред безшумно, целият плувнал в пот. Ключът за осветлението му се стори прекалено далеч. Усети нещо отдясно и последва инстинкта си. Подметките му докосваха пясъка без звук. Подминаваше масите една по една, а очите му не спираха да шарят наоколо.
Покривките на масите се спускаха до седалките на столовете, позволявайки му да огледа петдесет възможни места за криене.
Радиостанцията на колана му изпука.
— Шерифе, какво е местонахождението ви?
Усети раздвижване отдясно. Мъжки силует хукна към изхода, отвори вратата и изчезна, преди Уолт да успее да го огледа.
Тичешком той посегна към радиостанцията и съобщи кода за преследване на заподозрян:
— Десет-едно-нула-седем. Пеша съм. Хотел „Сън Вали Ин“. Искам подкрепление. — Коланът му закачи една от покривките и чашите за вино се стовариха на земята.
Уолт се озова в непрогледния мрак на сервизното помещение. Изключи радиостанцията си.
Направи две крачки напред, спъна се в някаква товарна количка, залитна и се подпря на коляно. Изправи се и напрегна до болка очите си в тъмнината. Човекът беше изчезнал.
29.
Тревалян се спотайваше зад една от товарните колички, плътно до стената. Знаеше най-прекия път към изхода — през сервизното помещение до товарната платформа. Знаеше и че ако хукне нататък, ще се изложи на показ за няколко секунди. Но поне щеше да е подвижна мишена. Шерифът стоеше на три метра от него — неподвижен, почти без да диша. Изобщо не очакваше да открие такъв прецизен професионалист в негово лице.
Прилепил гръб до стената, той отново пресметна времето и разстоянието до отсрещния край на помещението. Мислено си представи коридора и острия ляв завой към платформата. Нямаше желание за сблъсък. Само за бягство.
Поколеба се за секунда. После блъсна количката и хукна с всичка сила.
30.
Количката се удари в стената и Уолт сграбчи пистолета си. Не помнеше да е вадил фенерчето, но усети, че стиска и него в ръката си.
Тъмен мъжки силует пробяга по коридора на зигзаг и изчезна.
Уолт изтича след него, зави наляво зад ъгъла и се мушна между висящите найлонови ленти на изхода. Скочи от товарната площадка, загуби равновесие и падна по очи. Когато се изправи на крака, беглецът вече имаше двайсетина метра преднина. Беше доста бърз.
Тичайки, шерифът пъхна пистолета си обратно в кобура. Нямаше намерение да стреля и да се окаже, че е улучил хлапак от квартала или някой заблуден гост на хотела.
Последва беглеца през градското игрище за голф и секунди след като чу цъкането на поливната система, усети студената струя вода върху себе си. Измокри се до кости, но продължи да тича с натежали ботуши през калната трева.
Не го изпускаше от поглед на двайсетина метра пред себе си. Мъжът се шмугна през редица високи дървета и излезе на гърба на голям паркинг. Тичаше добре, без следа от умора или забавяне, дори успя да увеличи разстоянието помежду им. В далечината зад паркинга Уолт разпозна белите шатри на търговското изложение на художествени произведения, които се простираха в редици на площ от два акра и даваха идеална възможност на беглеца да изчезне безследно.
Човекът потъна точно там, а Флеминг — няколко безкрайни секунди след него.
Забави ход, за да си поеме дъх, и се ослуша. Беше мокър до кости, а ботушите му жвакаха на всяка крачка. В края на деня търговците спускаха покривалата на шатрите. Уолт отново извади пистолета си и започна да ги осветява една по една. Надничаше вътре и продължаваше нататък. Човекът се спотайваше някъде тук.