— Вече говорихме за това.
— Не мисля. Даже не помня да сме си говорили.
Дани се изкушаваше да се обърне и просто да я остави, преди ситуацията отново да излезе извън контрол.
— Уредих ти среща със Стю.
Дъхът му спря за миг.
— Изрично те помолих…
— Сега можеш да ми благодариш, ако искаш. — Тя застана пред него и отново погледна часовника си. — Все още имаме осемнайсет минути. Имаш ли представа колко е трудно да се напъха нещо в плътния му график около конференцията?
Дани усети как лицето му пламва.
— Не бързай да ми благодариш наведнъж. Предпочитам на порции. Или на хапки, или както там решиш…
— Помолих те да не се бъркаш.
— Познаваш ме, Дани. Знаеш колко съм импулсивна.
Той я хвана за китките и я повлече към дивана.
— По дяволите, Дани, боли ме.
Той се притисна плътно към нея.
— Това ли искаш, Али? Бързо и грубо? На дивана ли го искаш? Или на кухненския плот? Къде?
— Причиняваш ми болка — изпъшка тя.
— Знам, че ти харесва.
— Да ти го начукам!
— Иска ти се!
Той я пусна и се изправи.
Задъхана, тя огледа внимателно китките си.
— По дяволите, Дани! Ще ми се появят синини. Как ще се оправдавам?
— Съжалявам.
— Съжаляваш? — повтори тя, разтривайки ръката си. — Очевидно не познаваш добре Стю.
— Казах ти, че сам ще се оправя — ядосано отвърна той. — Не искам никой да ми помага — нито Пади, нито ти, нито който и да било.
Тя продължаваше да масажира китките си.
— Мамка му, мамка му, мамка му! Сега какво — да ходя с дълъг ръкав през юли ли? Ама че работа!
— Не исках да ти причиня болка.
— Какво ти става напоследък? — измърмори тя. — Нещо си превъртял, Дани!
— Бях превъртял — отвърна той. — Вече не.
— Не бъди толкова сигурен.
Тя отвори тежката входна врата. Навън яркото утринно слънце обагряше отсрещните хълмове. Излезе, без да го погледне.
Продължи с джогинга си; първо бавно, после зави в края на алеята и премина в спринт.
Дани влезе вътре, потресен от собствената си постъпка. Зачуди се откъде се бе появила тази ярост и — по-лошото — докъде би могла да стигне.
2.
Ветеринарят Марк Ейкър — леко кривокрак и с малко скована походка — вървеше заедно с Уолт към хотел „Сън Вали Лодж“.
— Човекът ще е очарован. Свършил си страхотна работа. — Гласът му звучеше ниско и гърлено. Тъмнокафявите му очи почти се сливаха със загорялата кожа на брадатото му лице. С дясната си ръка водеше великолепна немска овчарка, вързана с тъмносиня найлонова каишка.
— Свършихме — поправи го Уолт. — Представа нямам как успяхме.
— Трябва да е благодарен на Маги. И на портфейла на Патрик Кътър. Това куче струва повече от петстотин долара на ден.
Уолт подсвирна с уста.
— Най-интересното в случая е изумителната й прилика с неговото куче — онова, което умря.
— Животните и пътническите самолети не бива да се кръстосват с други породи — пошегува се ветеринарят.
Порталът на хотела гъмжеше от паркирани автомобили и обслужващ персонал. Един от портиерите забеляза кучето и препречи пътя на Марк Ейкър.
— Това е куче водач — обясни Уолт. — За един от гостите на хотела е.
— Разбира се, шерифе.
Наглър се бе опитал да го разубеди, когато Уолт му звънна малко по-рано, за да му съобщи новината.
— Трудно ще я приеме — предупреди Флеминг ветеринаря.
— Съмнявам се. Почакай само да ги срещнем — отвърна Ейкър.
3.
Отново сляп с помощта на плътните лещи, Тревалян със свито сърце очакваше появата на шерифа. Самият шериф — каква ирония — щеше да го снабди с кучето, от което отчаяно се нуждаеше. Тази мисъл му доставяше удоволствие.
Той седна на един от диваните във фоайето, а пиколото Карл гледаше вместо него.
— Ето ги — обяви той. — Сър, великолепно куче.
Тревалян се надигна от мястото си.
— Казвам ви, сър, това е разкошна немска овчарка. Трябва да видите как я гледат всички. Кралицата на бала!
— Господин Наглър.
Шерифът.
— Шерифе — отвърна Наглър.
— Мисля, че вече се познавате с Марк Ейкър.