Двамата с Ейкър се здрависаха.
— Запознахме се по доста неприятен повод — каза ветеринарят. — Но позволете ми да ви представя Тоуи.
— Тоуи? — повтори Наглър.
Карл пое бастуна от ръката му, а Ейкър му подаде каишката.
Тревалян приклекна, а Тоуи веднага облиза лицето му.
— Обучена е — обади се Ейкър — и е готова за действие.
— Така ли е, Тоуи? — енергично я потупа Тревалян по гърба.
— По ваш сигнал ще ви заведе до парапета на стълбището, ще ви преведе през вратата и ще чака нова команда.
— Умница си ти, а? — усмихна се Тревалян.
— Искате ли да я разходите малко? — попита Ейкър.
— Не мога да приема.
— А трябва! — каза шерифът. — Всичко вече е уредено.
Тревалян вдигна глава по посока на гласа. „Преструвай се, че не искаш“, помисли си той.
— Шерифе, имате ли кучета?
— Три.
— Значи знаете, че между собственика и животното с времето се изгражда силна привързаност, постига се доверие. Контактът на Тоуи с мен неминуемо ще навреди на подготовката й до този момент. Колкото и да ми се иска да приема компанията и помощта й, това би било лоша услуга и за нея, и за хората, които я обучават.
— Три дни едва ли ще се отразят на четиринайсет месеца обучение.
Тревалян наклони глава назад и се усмихна. Ако някой успееше да надзърне зад очилата му, щеше да види само мътния му поглед, без зеници и ирис.
— Тоуи? — развълнувано каза той. — Искаш ли да се поразходим?
Представи си доволните физиономии на Ейкър и шерифа. Зачуди се как ли щяха да се чувстват през следващите три дни.
Хвана здраво специалните ремъци на кучето и му даде команда:
— Води!
Докато бавно си проправяха път през навалицата във фоайето, Тревалян едва сдържаше доволната си усмивка. Точно шерифът — от всички възможни варианти!
Най-после си имаше заместник на Рики. Вече можеше да задейства първоначалния си план.
4.
От двете му страни се издигаха стръмните склонове на тесния каньон Чоклит Гълч, а долу реката мързеливо криволичеше между двайсетината къщички. Каньонът започваше от шосе 75 на изток, а на запад се губеше сред боров лес, чиято безбрежна зеленина се прекъсваше тук-там от скални откоси, трепетликови горички и оголени участъци с повалени от вятъра дървета.
По стръмния планински склон се виеше пътека от гола пръст и камъни, отъпквана години наред от копитата на лосове и елени. По нея се катереше висок невзрачен мъж, воден от кучето си. В долината под него се простираха тучни ливади — като зелени кръпки върху завивка, пришити една към друга с ниски дъсчени огради.
Мъжът прехвърли пушката на другото си рамо, приведе се и запристъпва безшумно. Насеченият дъх излизаше от устата му като облачета пара в хладния въздух.
Кучето нетърпеливо го задърпа към храстите. Отнякъде се чуха гласове. Той приклекна и надзърна надолу към къщите — мъж и жена отмаряха в джакузито на двора си.
Стараеше се да остане незабелязан — човек с пушка на рамо обикновено привличаше внимание. Кучето бе хванало прясна следа и той следваше инстинкта му. Изстрелът на пушката щеше да го издаде, но дотогава работата щеше да е свършена, а той да е заслужил парите си.
Триста метра по-нататък, когато и последната от къщите остана зад гърба му, кучето забави ход. Погледна към него, потрепери от вълнение и се приведе напред.
Отне му секунда да забележи мишената. Седеше с гръб към тях на трийсетина метра по-надолу.
Мъжът внимателно свали пушката от рамото си, подпря се на коляно и се прицели.
Кучето проточи лиги върху сухите листа.
С мишената на прицел, той затаи дъх и внимателно натисна спусъка.
Оръжието отскочи в ръката му, а ехото от изстрела прокънтя в каньона като красива мелодия.
Пумата рязко се извъртя, опитвайки се да захапе стърчащата от хълбока й стреличка. После потрепери и се изправи на лапи. Обърна поглед към нападателя си и рухна тежко настрана.
5.
Уолт отпиваше от горещото си кафе. Дик О’Брайън набучи печен картоф на вилицата, загреба малко бъркани яйца върху него и ги напъха в устата си.
— Ужасно е вкусно! — каза той с пълна уста.
— Не съм гладен — отвърна Уолт.
Из ресторанта на хотела се носеше жуженето от разговорите между гостите, а сервитьорки с издути пазви, облечени като героинята от приказките за Хайди, обикаляха около масите с подноси в ръка. Наоколо ухаеше на канела и кленов сироп.