Шерифът седеше срещу О’Брайън на една от масите до вратата.
— Искаш да държим банкетната зала под ключ, като девствена ученичка, така ли? — попита О’Брайън.
— Имам дъщери — припомни му Уолт. — Внимавай какво говориш.
— Може да е бил всеки.
— Този човек е наоколо, Дик.
— Може да е бил някой младок от „Право на глас“, Уолт, много добре го знаеш — възрази О’Брайън.
— Въпросният човек е в страхотна форма, много прецизен и с бързи реакции. Пасва ли това на профила на средностатистически демонстрант според теб?
— Виж, знаеш ли какви главоболия ми струва тази конференция? И аз ще съм по-спокоен, ако Шейлър се върне в Ню Йорк. Що се отнася до шефа обаче — това е неговият исторически момент. Няма да успееш да го убедиш.
Флеминг го изгледа недоверчиво. В кафето му сякаш имаше сярна киселина — или може би в стомаха му?
— Женен ли си? — попита той.
— Щастливо. Гледай сега, ще заключим банкетната зала веднага щом момчетата ми я огледат от пода до тавана и ще я държим под ключ и охрана. До момента на речта й. Става ли така?
Изражението на лицето му рязко се промени и Уолт нямаше нужда да поглежда през рамо, за да разбере, че зад него стои Патрик Кътър.
— Шерифе — каза Кътър и се настани до Уолт. — Дяволски добра работа си свършил за Рейф Наглър.
— Свършихме, с твоя помощ — поправи го Флеминг. — Да, добре се получи.
— Тъкмо коментирахме снощната случка — обади се О’Брайън.
— Чух, че си преследвал някакъв нарушител.
— Така е — отвърна Уолт.
— Но не си успял да го разпознаеш.
— Човекът беше в банкетната зала и нямаше никакво желание да бъде разпознат. — Той отпи от горчивото кафе. — Това говори много.
— Ти пък не говори толкова високо — каза Кътър.
Шерифът понижи глас:
— Смятам, че това беше нашият наемник.
— Аз не смятам нищо такова — отвърна Кътър.
— Обсъждахме и други възможни варианти — обясни О’Брайън. — Например да е бил някой от „Право на глас“.
— А аз тъкмо казвах — намеси се Уолт, — че човекът действаше като абсолютен професионалист. Нито веднъж не се обърна с лице към мен. Показа отлично владеене на тактики за измъкване. Изпари се във въздуха точно навреме, и то пеш — блокирахме паркингите, но без резултат.
— Тоест, нямаш нищо — обобщи Кътър.
— Имам — една синина и доста сериозно подозрение за това с какъв тип си имах работа.
Мобилният телефон на шерифа звънна; той погледна екрана и вдигна. Докато слушаше, лицето му се напрегна. О’Брайън поиска сметката, а Уолт довърши разговора си и затвори.
— Защита на рибата и дивеча са упоили пума в Чоклит Гълч.
— Онази, която замалко не нападна брат ми? — попита Патрик.
— Нищо чудно.
— За какво, по дяволите, им е упоена пума? — попита О’Брайън.
— За да я убият, надявам се — отвърна Кътър. — Голяма напаст е.
— Най-вероятно от Дружеството за закрила на животните ще я приберат в приюта в Хейли — каза Уолт. — Била е маркирана, значи не я упояват за пръв път. Лоша работа.
— Защо да е лоша? — попита О’Брайън.
— В миналото са използвали фенциклидин, за да упояват мечки и лъвове. Установено е обаче, че той причинява свръх агресивност при мечките. След пускането им обратно в естествена среда ставали много по-опасни за хората — обясни Патрик.
— Впечатлен съм — рече Уолт.
— В управителния съвет на дружеството съм.
— А пумата? — обърна се О’Брайън към шерифа. — Няма да седи вечно там, предполагам?
— Имат голяма клетка, където може да остане — обясни Уолт. — Няма да искат да я убият, но не могат и да я пуснат обратно в планината.
— Не е лесно да си пума — въздъхна Дик.
— Не и ако си в клетка, така е — съгласи се Флеминг.
На вратата се появиха асистентите на Патрик. Той се обърна и им даде знак да го изчакат.
— Дръж ме в течение — каза на О’Брайън.
— Да, сър.
— Ти също, шерифе. Искам да знам какво ти се върти в главата.
Дик О’Брайън подписа сметката. Уолт се възпротиви, но не много настоятелно.
Кътър се отдалечи заедно с двамата си асистенти и незабавно бе наобиколен от гости на конференцията.
Флеминг и О’Брайън тръгнаха към изхода.
— Не бих искал да имам чак толкова много приятели.