— Няма да може да се потвърди със сигурност. Не ми се искаше да го казвам, но едва ли ще успеем да й намерим дом.
Уолт погледна към великолепното животно и му докривя.
— Пумите и хората — каза събеседникът му — не са добра комбинация. Малко фенциклидин в добавка и кошмарът вече дебне зад ъгъла. Може и да няма вина, шерифе, но си е напаст.
— Да — отвърна Флеминг, — но тя е на своя територия. Натрапниците сме ние.
Не успя да прогони от главата си изцъкления поглед на животното през целия път обратно до паркинга. Колата на Фиона я нямаше.
Отново се сети за минивана на Гейл, паркиран пред караваната на Брандън, и усети тежест в гърдите си. Предишната нощ не успя да намери сили да легне в леглото, което бяха делили заедно, затова спа на дивана — по-точно, опита се да заспи. Едва сега осъзнаваше, че бракът му е приключил наистина; че разговорите, сълзите и адвокатите са вече минало и дори работата не можеше да запълни болезнената празнота в душата му. Много му се искаше да си вземе почивка до края на деня и да се разходи с кучетата из планината Пайъниър. Имаше нужда от промяна; искаше да се отдалечи от всичко, което по някакъв начин му напомняше за собствения му провал.
Качи се обратно в колата и стисна волана. Нямаше сили да шофира. Нямаше сили дори да помръдне.
7.
Тревалян имаше проблем. За да осъществи плана си, му трябваше и второто куче — обучено да души по следа — за да ги размени впоследствие. Шерифът и ветеринарят неволно свършиха част от работата вместо него, като му доведоха куче водач. Ала ветеринарят Марк Ейкър, с когото се бе уговорил по телефона преди седмици да му продаде куче следотърсач, се запозна с Наглър тази сутрин. Тревалян съзнаваше, че е твърде рисковано да се срещне с него в един и същи ден и като Наглър, и като Майснер. Лекарите, ако не друго, бяха доста наблюдателни и Ейкър лесно можеше да направи връзка между двамата. Уговорката му да закупи кучето беше точно за днес във ветеринарна служба „Ейкър“ — просторна сграда, облицована с дървени трупи, на няколко километра южно от Кечъм. Знаеше кога Ейкър приема спешните случаи и възнамеряваше да се появи точно тогава.
Не искаше момичето на рецепцията да усети нетърпението му, затова взе да обикаля фоайето и да разглежда струпаните в единия край клетки за папагали, рафтове с играчки за котенца и торби с гранулирана храна.
Неспособен да чака повече, той се приближи до гишето в приемната за трети път.
— Не искам да бъда груб, но няма ли някой друг, с когото бих могъл да говоря за това?
— Опасявам се, че настоява да го изчакате — отвърна момичето.
— Но уговорката ми е отпреди няколко седмици — запротестира той. — Времето ме притиска.
— За Марк тези животни са като членове от семейството му. Държи да се погрижи лично за всяка една продажба.
— Но кучето вече е тук, нали?
— Разбира се.
— Не може ли поне да я видя? — попита той.
— Разбира се, че може. Много съжалявам, че се наложи да ви забавим толкова. — Тя заобиколи бюрото си и поведе Тревалян към изхода, прекоси двора и спря пред малък обор. Щом влязоха, пет-шест кучета започнаха да лаят.
Кали беше тригодишна немска овчарка с умна физиономия и две черни чорапчета на задните лапи. Тревалян коленичи до нея, погали я и й заговори успокоително.
— Обучена е да души по следа, нали? — попита той служителката.
— Да, като всички спасителни кучета — отвърна тя. — Превъзходни следотърсачи са.
Тревалян помоли за демонстрация и момичето се съгласи с удоволствие. Той наблюдаваше и слушаше внимателно специалните команди. Постара се да ги запамети, както и изражението и реакциите на Кали. Служителката направи две пълни демонстрации на уменията й — кучето очевидно се забавляваше на играта да души по следа и да получава награда накрая.
Тревалян драматично погледна часовника си.
— Едва ли има някакво значение кой точно ще приеме чека ми.
— Марк ще ме убие. Обучаваме Кали повече от година. Със сигурност ще иска да я види, преди да тръгне.
Тревалян се зачуди дали самият той да не я убие.
— А ако загуби двайсет хиляди долара от тази продажба? — попита той и видя как за пръв път увереността й се пропука. — Бих могъл да му звънна по-късно, за да се уверя, че не сме пропуснали нещо. Ще ви оставя и номера на мобилния си телефон — продължи да я притиска той.
— Ами… — поколеба се тя. — Ще пробвам да го прекъсна. Да влезем и ще му се обадя.