— Съпредседател? — повтори Дани изненадано. — За съжаление това не зависи от мен, притежавам едва трийсет и един процента от акциите с право на глас, а това значи…
— Съпредседател и съдружие, Дани — или отивай да чукаш на нечия друга врата. Изборът е твой.
— Не го приемай като неуважение, Стюарт. Просто винаги съм искал тази компания да си остане моя. Сигурно ти е познато това чувство…
— Разбира се, че ми е познато.
— Точно така! Значи разбираш как…
— Изборът е твой — отново го прекъсна Холмс. — Без лоши чувства, каквото и да решиш, Дани. — Той погледна часовника си — тежко бижу с титаниев корпус, орнаменти от бяло злато и платинена верижка. — Сумата е десет милиона долара. Моите хора ще прегледат документацията, ако приемеш условията ми. Брат ти държи всички ни изкъсо. Бих искал да чуя отговора ти сега. Харесвам хора, които умеят да мислят сами, но ако имаш нужда от още време…
— Не е въпрос на време, по-скоро е…
— Време и пари, Дани. Това са двете неща, които имат най-голямо значение. Ако смяташ, че парите са достатъчно, и нямаш нужда от повече време, значи сключваме сделка. — Той протегна ръка. — Имаш подкрепата ми, ако я искаш.
Дани се насили да помръдне ръката си. Осъзнаваше възможностите, които се откриваха пред него, и факта, че само глупак би отказал такова предложение.
На вратата се почука и това го спаси от ръкостискането. Дани се обърна в очакване да види Емил.
Ала вместо него в стаята нахълта Алая, облечена в шит по поръчка бял панталон и лъскава розова блуза с дълъг ръкав и с огърлица от огромни перли.
— Влизаме с десет милиона — уведоми я Стюарт. Протегна отново ръка и този път Дани я пое. Алая седна на дивана до съпруга си. — Жена ми ще заеме мястото ми в управителния съвет.
Дани усети как стаята се завъртя пред очите му.
— Какво? — задави се той.
Алая победоносно го изгледа, сякаш бе спечелила джакпота от лотарията.
— Дани — каза Стюарт, — запознай се с новия си съдружник.
10.
— Защо е тази строга секретност? — попита Фиона.
Седеше до Уолт в неговото чероки. Беше паркирал, без да гаси двигателя, на паркинга пред училище „Хемингуей“ в западната част на Кечъм. На стадиона срещу тях в момента се играеше футболен мач от градското първенство.
Беше сменил окървавената си униформа с черна тениска с надпис „Специални тактики“, която намери в багажника на колата.
— Няма да е услуга. Ще ти се плати за това — каза той.
— Графикът ми за уикенда вече е пълен, ангажираха ме за водач по реката.
— Ти няма да ми трябваш. Искам да ми заемеш фотографската си апаратура.
— Нали си имате собствена.
— Нямаме телеобектив, а тук няма откъде да взема под наем. От Солт Лейк могат да ни изпратят такъв най-рано в понеделник, а на мен ми трябва днес.
— Защото…?
— Може би си чула за инцидента при откриването на К³.
— Да, чух.
— Така… ами… замислих се, че ако аз бях наемен убиец, най-подходящото място за криене щеше да е някъде в тълпата.
— Сред протестиращите.
— Да. Трябват ми дигитални снимки в близък план на всяко лице. Мога да ги пусна за разпознаване в централната база данни и ако извадим късмет, може да установим самоличността на нашия заподозрян навреме.
— Аз мога да свърша тази работа.
— Нали си заета?
— Вече не съм. Ранди може да ме замести.
— Рискована работа е. Понякога хората не обичат да ги снимат. Мислех си за Брандън.
— Значи очакваш от мен да ти заема апаратурата си и да обуча Томи Брандън?
— Казах ти, че ще ти бъде платено.
— Не си мисли, че просто насочваш обектива и щракаш. Не е точно така.
— Но можеш да го обясниш и простичко, нали? Имам човек в полицейското управление в Сиатъл. Искам да му ги изпратя с имейл още днес следобед.
— Тогава нека аз да ги направя, без да обучавам Томи.
— Може да стане опасно. Не искам да те въвличам.
— Трогната съм — каза тя саркастично. — Добре, щом искаш, ще взема Брандън за партньор.
Само при споменаването на това стомахът му се преобърна.
— Програмата за разпознаване работи само с хубави снимки, Уолт. Висококачествени, в анфас. Мислиш ли, че Брандън ще успее да се справи?
В главата му отново изплува познатата картинка — Гейл и Том, потни между чаршафите в тясната каравана.