Пред погледа на шерифа отново изплуваха калните отпечатъци от обувки и образът на Дани Кътър, притиснал Алая върху дивана.
— Възможно е пумата да я е убила, а едва след това да я е разкъсала.
— Ще измеря обема на кръвта — отвърна докторът.
Терминът нищо не говореше на Уолт. Той помълча малко и каза:
— Била е преместена.
— Има и още нещо. — Маклуър включи главното осветление. — Едната й контактна леща липсва.
— Как така липсва? — изненадано го погледна Флеминг.
— Може да е паднала някъде в тревата. Жената се е търкаляла по целия хълм надолу. Потърсете я, но и двамата знаем какви са шансовете да я намерите. Все пак ще го отбележа в заключението от аутопсията.
— Дали ще помогне, ако напръскаме района с луминол? — попита шерифът.
— Не. Луминолът се свързва с хемоглобина. Ако лещата е някъде там, ще трябва да се търси на четири крака.
— Кой излиза да спортува само с една контактна леща? — замисли се Уолт и осъзна, че всъщност го е казал на глас.
— Търкаляла се е дълго надолу — повтори Маклуър.
Уолт не го слушаше. Мислите му бяха насочени към обувките на О’Брайън и размиващите се от дъжда отпечатъци в гората.
14.
— Речната водачка е тук — чу се гласът на охранителя от входната врата в дома на Елизабет Шейлър в слушалката на Адам Драйър. Мобилният му телефон имаше и функция на уоки-токи предавател.
Драйър погледна към Лиз, която четеше съботното издание на „Ню Йорк Таймс“ и се наслаждаваше на утринното слънце в задния двор.
— Да, разбира се — отвърна тя на въпросителното му изражение.
Той прехвърли листите в папката пред себе си.
— Няма я в днешния график.
— Уговорихме се да ходим за риба в последния момент, не помниш ли?
— Но не е добавено допълнително. — Адам сложи слушалката пред устата си и даде инструкции на охраната. — Направи й „Мосад“ и я пусни да влезе.
— Прието.
— Мосад? — ококори се Шейлър над слънчевите си очила. — Или не ми трябва да знам какво е това?
— Щателно претърсване. Това е.
— Надявам се, че няма да я опипва неприлично?
— Не, Ваша чест.
Няколко минути по-късно един от асистентите на Шейлър въведе Фиона в двора. Тя връчи букет полски цветя на Лиз, която вдъхна с удоволствие аромата им и ги подаде на помощника си.
— Нямаше нужда.
Фиона седна на градинския стол до нея.
— Съжалявам, че се налага да отложим риболова.
— Алая ли е? — попита Лиз Шейлър. — Толкова ужасно ли е, колкото всички казват?
— Нямам право да коментирам. Съжалявам.
— Недей. Издигаш ми се в очите. — Тя сниши глас: — Ако повечето от хората около мен притежаваха твоята дискретност, можеше и да си позволя някакъв личен живот. — Усмихна се. Под носа си имаше малко неразмазан слънцезащитен крем.
Фиона се изкуши да й каже, но не го направи.
Драйър стоеше на сянка под едно дърво в двора и ги наблюдаваше иззад слънчевите си очила.
— Там ли смята да стои през цялото време? — попита Фиона.
— Да. Изумително, нали? Бих се отегчила до смърт, ако имах такава професия.
— Не те ли притеснява това?
— Ненавиждам го. В Ню Йорк не ми се полага служебна охрана. Само на губернатора. На кмета също. Но не и на главния прокурор. Това тук — кимна тя към Драйър — е заради Хърб Милингтън, който го направи на голям въпрос пред Демократическата партия, след като се разчуха слуховете, че смятам да се кандидатирам.
— Няма да ти губя времето — напрегнато каза Фиона и Лиз я погледна тревожно.
— Какво става?
— Цветята… Ваша чест… бяха просто претекст.
— За…?
— За да ме пуснат. Не че не съжалявам, че пропускаме уговорката си. Напротив. Даже много!
Лиз остави вестника на масата.
— Добре — каза тя. — Цялата съм в слух.
Фиона незабелязано бръкна в чантата си, извади оттам хартиен плик и скришом го подаде на Шейлър.
— Знам, че не е редно да го правя и вероятно ще си докарам големи неприятности. Огромни. Зависи от теб, разбира се.
— Не се тревожи. — Тя опипа плика. — Снимки?
Фиона кимна и лепна фалшива усмивка на лицето си, тъй като погледът на Драйър изглеждаше вперен в нея иззад слънчевите очила.
— Сега ли да ги разгледам?