— Както решиш — отвърна Фиона.
— Гледа ли насам? — попита Лиз.
— Да. Чакай малко… Вече не, тръгна да обикаля.
Елизабет отвори плика и ахна.
— Господи…
— Солт Лейк Сити — каза Фиона. — Това са снимките, които Уолт… шерифът — поправи се тя, — искаше да видиш. Агент Драйър не му позволи.
Лиз прехвърли набързо купчината. После ги събра и ги пъхна обратно в плика.
— Господи — повтори тя. — Идея на Уолт ли…
— Не, не! — прекъсна я Фиона. — Той няма нищо общо. Това е изцяло моя инициатива. Нямаше дори намек от негова страна. Шерифът няма и представа, че съм тук. Повярвай ми.
— Харесваш го. Уолт — каза Лиз. — Иначе нямаше да го направиш. — Побутна плика обратно към нея. — Тайната ти е в безопасност, не се тревожи.
— Не е това, което си мислиш — отвърна Фиона. — Харесвам работата му… харесвам го като човек.
— И аз го харесвам — довери й Лиз. — Много. Той ми спаси живота, казвал ли ти е?
Шокирана, Фиона се облегна на стола си.
— Преди години. Но такова нещо не се забравя, повярвай ми. Нито пък човек като Уолт. Невъзможно е.
— Той искаше да те стресне с тези снимки и така да те накара да отложиш речта си. Това знам. Може би се опитва за втори път да спаси живота ти.
Фиона не виждаше очите на Лиз зад тъмните й очила, но предполагаше, че е изплашена.
— И ще си плати за това — обади се тихо Адам Драйър.
Лиз Шейлър подскочи на стола си и очилата й се смъкнаха от носа.
Драйър рязко сграбчи снимките. Ръката му беше бърза като език на жаба. Фиона не го бе забелязала да приближава. Той прегледа снимките и ги пъхна в джоба си.
— Предупредих шерифа да не ви показва снимките, Ваша чест.
— Уолт не знае за това — запротестира Фиона. — Направих го на своя глава.
— Аха! Повярвах ти! — Драйър свали очилата си и я прониза с поглед. — Предай му, че съм бесен!
— Върни веднага снимките на мястото им — ядосано се намеси Лиз — и ни остави сами. Фиона е мой гост. За разлика от теб и останалите.
15.
В обедната почивка на конференцията Уолт се приближи към Дани Кътър и го помоли да му отдели малко от времето си. Не му изглеждаше притеснен или разтревожен. Дани се съгласи да говори с него и двамата се запътиха към подземния етаж на хотела.
Частният хотелски боулинг датираше от построяването на сградата през 30-те години на XX век и символизираше тогавашната представа за великолепие и разкош. По обед в съботния ден там нямаше жива душа. Уолт знаеше, че тук с удоволствие са прекарвали времето си Гейбъл, Стануик, Купър и Хемингуей, и почти подушваше мириса на кубински пури и бърбън с лед, примесен с аромата на „Шанел №5“. Интериорът не бе променян през годините, но улеите се поддържаха в отлично състояние и пазеха в себе си духа на историята. Двамата се настаниха един срещу друг на покрита с линолеум маса, прогорена от цигари по ръбовете.
„Ако тази маса можеше да говори“, помисли си Уолт.
Той помоли служителя от персонала да ги остави насаме и младият швед се отдалечи безшумно, точно както се бе появил.
— Имаш ли нещо против да включа това и да записвам разговора? — Флеминг постави помежду им iPod с приставка за записване и се размърда притеснено в стола си.
— Прави каквото намериш за добре — отвърна Дани.
— Разкажи ми за Алая Холмс.
— Да. Не е за вярване. Точно за това си мислех, че ще ме питаш.
— Защото…?
Дани го погледна открито.
— Ти искаше да говорим, нали така? Ако не знаеше, че между мен и Али е имало нещо, преди да… изчезна за известно време, щеше да си единственият непосветен в града.
В момент като този красивата външност на Дани определено му пречеше. Изглеждаше нереален. Толкова хубав и толкова богат едновременно.
— Това нещо… за сегашно или минало време става въпрос? — попита Уолт.
Кътър се размърда в стола си.
— С нея си имаме досие, така да се каже. Тя пожела да осъвременим файловете, както се оказа. Да опресним информацията. Но аз не бях съгласен. Не успях да го избегна, но изразих несъгласие.
— Физически ли?
— Какво искаш да кажеш?
— Не знаеш ли какво значи да изразиш несъгласието си физически?
— Тя е човек, на когото… трудно можеш да откажеш. Всъщност… беше. Още не мога да свикна с тази мисъл. — Той отново се размърда неспокойно. После сниши глас, въпреки че наоколо нямаше никой: — Спах с нея онази вечер на коктейла, организиран от Пади в къщата му. По време на тържеството. Не знам как стана, просто се случи.