— По-късно имам път към долината. Конференцията е в разгара си.
— Уолт, трябва да отидеш сега!
— Майра… имай милост!
— Не иска да ми каже, но настоява да те види. Моля те! Моля те, направи го! Той е твой племенник.
Изкуши се да й каже нещо, но просто я погледна и кимна:
— Добре, обаче първо ще се отбием у вас и ще ми направиш сандвич с банан и майонеза.
— Готово! — грейна тя и от очите й се затъркаляха сълзи.
22.
Кевин изобщо не изглеждаше като човек, на когото му предстои изписване от болницата, даже напротив — за разлика от сутринта, синината около пострадалото му око вече излизаше от превръзката и бе придобила ужасяващ оранжев оттенък. Ирисът на другото му око — „здравото“ — почти не се виждаше от насъбралата се под роговицата кръв.
— Изглеждаш отвратително — каза Уолт и седна на стола до леглото му.
— Знам — ухили се Кевин и потръпна от внезапната болка.
— Майка ти каза, че…
— Да — прекъсна го той. — Съжалявам.
— И аз. Разбрах, че искаш да промениш версията си.
— Ако не е късно.
— Разбира се, че не е, Кев. Истината винаги е за предпочитане. Няма да е лошо да го запомниш.
— Там имаше един мъж — каза момчето.
— Мъж значи — повтори Уолт след известно мълчание.
— В химическото чистене. Беше там, когато влязохме. Стоеше до касовия апарат, облечен като нинджа. Изкара ни ангелите.
— Нинджа?
— Ами да — скиорска маска, черни дрехи. Ровеше в торбите с прането.
— Служител? С маска? Нали каза, че алармата се е включила, когато сте разбили вратата?
— Да, изпиука веднъж и изключи.
В доклада от обира не се споменаваше нищо за служител или пазач, който да е бил там по това време.
— Какво точно правеше този човек?
— Едва не напълнихме гащите заради него, това правеше.
Уолт потисна усмивката си.
— И Ерик се хвърли към прозореца, защото се изплаши?
— Точно така — засрамено потвърди Кевин.
— Дрехи ли искахте да откраднете наистина, или имаше друга причина? — настоятелно попита Уолт.
— В пунктовете за химическо чистене използват един разтвор… — тихо каза момчето.
— Знаех си — стисна очи Уолт. — За приготвяне на метамфетамини.
— Да — отвърна племенникът му и изпусна едва доловима въздишка.
— Кой?
— Краб.
— Тейлър Крабтрий. Той ли ви накара?
— Да. Каза, че и да ни хванат, лесно ще се измъкнем, тъй като нямаме досиета в полицията, за разлика от него.
Уолт едва се стърпя да не избухне.
— Онзи човек… ваш връстник ли беше или…?
— По-скоро не.
Шерифът се замисли. Алармата се е включила, а вътре вече е имало някой.
— Сега се връщам.
Той излезе в коридора и се обади в „Трайдент Секюрити“ — единствената охранителна фирма в долината. Представи се, помоли да му дадат данните от алармената система в химическото чистене за предишната вечер и се възхити от бързата им реакция.
— Имаме входящ запис от този обект в 6:40 вечерта — казаха му отсреща. — Изходящ запис в 1:07 след полунощ и входящ веднага след това в 1:08. Алармата се е включила в 1:19. Пак в 1:19 сме се обадили в обекта, а в 1:21 сме подали сигнал в полицията.
Флеминг уточни дали е разбрал правилно — „входящ запис“ означаваше въвеждане на системата в активен режим при напускане на обекта, а „изходящ запис“ — повторно влизане.
— Да, сър. След като получихме сигнала за тревога, се обадихме на клиента, за да се уверим, че не е грешка. Ако е така, обикновено собственикът вдига телефона и съобщава паролата си. В този случай обаче никой не се обади, затова уведомихме полицията.
Уолт помоли да му изпратят копие от данните по факса, благодари и се върна обратно в стаята. Логично беше среднощният посетител да е бил собственикът на обекта или негов служител, но нещо в разказа на Кевин не се връзваше с това предположение.
— Значи е носел скиорска маска? Сигурен ли си? Било е тъмно, нали?
С такова описание нямаше как да е бил човек от персонала.
— Видях го. Той помогна на Ерик. Притисна пръстите му към раната на врата му, за да спре кървенето.