— Гледах теб — излъга той. — Щях да помогна, ако можех. Сега… в момента съм зает.
— О, да, виждам — отсече тя. — Плати ли ти?
— Какво? — възмутено отвърна той.
— Всяко нещо си има цена, нали?
— Помогнах ти — запротестира Тревалян. — Направих каквото можах. Нямах никаква представа в какво се забърквам, а те бях виждал единствено на сцената и харесвах гласа ти. — Надяваше се да я забаламоса с ласкателства и час по-скоро да я разкара от стаята.
— Довечера пак ще пея.
— Сигурна ли си, че е добра идея?
Лили вдигна рамене и потърси отражението му в огледалото.
— Той ме удари — каза тя. — Опита се да ме опипа.
— Съжалявам.
— Исках само да му забранят да идва тук. Толкова трудно ли ти беше да кажеш две думи?
— Не може ли да отложим това за утре?
— Кое е толкова спешно, господин Майснер? Точно така — знам името ти. Дай ме под съд. Искам обяснение. Имаш вид на добър човек. Трябваше само да опишеш външния му вид.
— Мисля, че е време да си тръгваш.
— Какво? Охраната ли смяташ да извикаш?
Искаше му се да й каже да спре да се разхожда из стаята. Това — повече от всичко друго — направо го вбесяваше.
— Просто не мога да разбера — продължи да мрънка тя. — Толкова ли е трудно? — Лили спря пред междинната врата към стаята на Наглър.
Той погледна резето — беше отключено, а вратата бе съвсем леко открехната. Пръстите й потънаха в цепката.
— Не знаех, че си в апартамент — каза жената.
Тревалян посегна да затвори вратата и да й попречи да влезе. Но беше късно.
— Куче? — възкликна тя. — Чия е тази стая? — Обърна се смутено към него. В очите й се четеше страх. — Какво става тук? Кой си ти?
— Лили… О, Лили! — разочаровано изстена той.
25.
Уолт откри баща си точно преди да затворят „Сотут Клъб“ — бар ресторант на главната улица в Кечъм, обслужващ по-изискана клиентела, за разлика от двата рок клуба малко по-надолу. По стълбите от бара на долния етаж се излизаше към панорамната тераса на ресторанта. От тавана — вместо полилей — висеше кану, а момчетата и момичетата от персонала се разхождаха наоколо, облечени в тениски и къси панталони.
Джери го бе помолил да дойде. Седеше на бара и правеше любов с чаша уиски. Уолт си наложи да запази самообладание, но пиянският вид на баща му изобщо не му помагаше. Успя да го убеди да седнат на диванчето между два фикуса, където според него имаше най-малка вероятност да ги чуват.
— Не ти трябва онази женска, синко. — Джери звучеше напълно трезво въпреки вида си. — Когато искаш нещо да се свърши като хората, винаги действай сам.
— Женска?
— Онази твоя фотографка.
— Пиян си.
— Голям детектив си, няма що! А можеше да бъдеш, знаеш ли? Колко жалко.
Уолт се изправи.
— Имам куп неща за вършене. Ако си търсиш изкупителна жертва…
— Седни.
Той се поколеба. Изходът беше само на няколко крачки от него.
— Сядай… веднага!
Уолт седна обратно на дивана, ядосан, че му се връзва.
— Това й е лошото на истината — някои хора просто не желаят да я чуят.
— Ти си пиян, а аз съм изморен. Да го отложим за друг път, а?
— Твоята глезла е занесла снимките от Солт Лейк на Шейлър.
Уолт сухо преглътна.
— Кой? Фиона?
— Драйър я е хванал и — разбира се — е убеден, че ти стоиш зад цялата работа.
— О, боже!
— Кътър е наредил на Драйър да не те допуска да припариш до нея преди речта й.
— Сигурно си на седмото небе — каза Уолт. Джери го изгледа ядосано. — Нямай грижа. Не може да ме спре.
— Недей да бъдеш толкова сигурен. Драйър е от федералните. Два-три телефонни разговора и местното момче е вън от играта. Имам предвид теб.
Шерифът се замисли.
— Аз нямам голяма роля така или иначе. Задачата ни е да осигуряваме безопасно придвижване. Толкова. От там нататък поемат Драйър и Дик О’Брайън. Тяхна е отговорността да я пазят вътре.
— Но ако си прав за онзи наемен убиец…
— Прав съм — прекъсна го Уолт. — Човекът е тук, татко. В това няма съмнение. Тук е и смята да изпълни договора си.
— Как мога да помогна?
— Какво? — Дори не направи опит да прикрие учудването си.
— Да кажем, чисто хипотетично, че искам да ти помогна… Имам шест души на разположение. Не е малко. Хората ми ще бъдат вътре. За теб не е много сигурно.