— Нашите кучета са маркирани. Имат електронни чипове под кожата на плешката. И двете се върнаха без нашийници, затова за всеки случай ги проверихме. Едното от тях е било в района на болницата, а другото — в околностите на Трейл Крийк. Намерили го някакви планинари.
— Това е доста далеч от клиниката.
— Но съвсем близо до хотела.
— Така е. Виж, Марк, казвай направо. Ескортирам Шейлър и вече почти пристигнахме.
— След проверката на електронния чип бях много изненадан. В крайна сметка, оказа се, че кучето не е мое, но аз съм го маркирал. Беше Тоуи, Уолт. Дадохме я на онзи слепец. Сигурно я е загубил и му е станало неудобно да ни каже. И какво, по дяволите, да направя аз? Да се разправям с него? Да върна кучето на Маги? Или какво? Какво предлагаш да направя? — попита той и добави: — Между другото, още не съм открил кучето, което струва двайсет хиляди долара.
— Онова, което щеше да продаваш? — попита Уолт. Беше намалил радиостанцията почти докрай — твърде неразумно от негова страна, имайки предвид, че водеше колоната. Кадилакът зад него наду клаксон тъкмо навреме и той рязко завъртя волана към входа на хотела. Слава богу, спести си неловкото положение да пропусне завоя. Стана му неприятно, че Наглър не им е казал за кучето. Чудеше се как да постъпи.
Замисли се за вещите от раницата, подредени върху бюрото му, докато Фиона ги снимаше; пред очите му се занизаха ужасните образи от снимките в Солт Лейк — изрязаните пръсти, изтръгнатите зъби, издълбаните очи…
— Прането — каза на глас и спря колата под козирката на хотела. Кадилакът на Шейлър паркира точно пред входа.
— Прането ли? Уолт, Марк е на телефона — смутено промърмори Ейкър в слушалката.
— При спасителни операции на кучетата се дава да подушат някоя дреха, нали така? — рече Уолт. — Или друга лична вещ на издирвания човек. Четка за коса. Обувка.
— Разбира се. Уолт… какво се опитваш да ми кажеш?
— Кучетата, които обучаваш за спасителните операции. Липсващото куче е следотърсач, нали? Души по следа.
— Да. И каква е връзката?
— Той е бил в химическото чистене. — Уолт успя да нареди пъзела. — Той е бил! Мили боже!
Затвори телефона и излезе от колата. Охраната проправи път за Лиз Шейлър през навалицата от журналисти, туристи, федерални агенти и полицаи, трупащи се пред входа на хотела. Моментното разсейване му попречи да влезе с нея и остана навън, притиснат от тълпата.
— Отдръпнете се! — изкрещя безуспешно.
Никой нямаше намерение да му направи път. Наоколо гъмжеше от гости на хотела и жители на града — десетки познати лица — чакащи да зърнат отблизо Лиз Шейлър. Патрик беше организирал пищно посрещане както заради нея, така и заради камерите.
Повдигна се на пръсти и погледна към фоайето. Лиз Шейлър и Патрик Кътър стояха в центъра, плътно заобиколени от хора. Вътре блесна светкавица на фотоапарат и Уолт разпозна профила на Фиона. И въпреки виковете на тълпата, въпреки крясъците на О’Брайън и екипа му, опитващи се да разчистят района, въпреки хаоса и бъркотията, Фиона някак си го усети и погледна право към него през стъклото.
Разбра го без думи веднага щом видя, че сочи към хотела. Някой я избута встрани. Тя отново го потърси с поглед и му направи знак да се обърне наляво. Уолт се измъкна от блъсканицата, погледна нататък и зърна вратата.
Минута по-късно служебната врата към хотелските офиси — обикновено заключена в неделя — се отвори под носа му и той се озова очи в очи с Фиона.
— Ама че лудница — каза тя с блеснал поглед.
Вратата се затвори и глъчката отвън утихна.
— Разбрах кой е — обяви Уолт. — Отседнал е в хотела.
3.
Тревалян чакаше реда си във фоайето на „Сън Вали Ин“, за да премине през проверката на охраната. Опашката се виеше точно покрай дамската и мъжката тоалетна — недомислица в организацията, която вече предизвикваше негодуванието на околните. В дъното на коридора се виждаха вратите на банкетната зала.
— Кучето ви е великолепно — каза женски глас зад гърба му.
Благодари й, чудейки се дали тази жена или пък някой друг е забелязал, че до голяма степен той самият водеше кучето, а не обратното.
Опашката се придвижваше плавно напред; всички бяха наясно с рутинната процедура — жените сваляха тежките си бижута, мъжете оставяха телефоните си в пластмасовите кутии. Единствено на жената, която чакаше преди него, направиха и ръчна проверка след минаването през детектора за метал. Дойде и неговият ред.