Протегна се и придърпа от масичката до леглото тъмночервената пластмасова ваничка, запечатана с найлоново фолио. Вътре имаше легенче. Четка и паста за зъби. Гребен. Но не и самобръсначка.
Нямаше да успее да надбяга преследвачите си. Не можеше да отпусне тежестта си върху раненото коляно. Беше в капан. Бяха го заловили.
Не му се искаше да свиква с тази мисъл.
Ако помолеше за самобръсначка, със сигурност нямаше да му дадат. Трябваше да му я донесат, без да ги моли. Лежа двайсет минути, потънал в размисли, и изведнъж забеляза на стената захранваща букса с надпис ЕКГ.
Посегна към копчето върху страничната метална релса на леглото и го натисна, за да повика сестрата. Три минути по-късно вратата се отвори и в стаята влезе внушителна жена, облечена в синя униформа. Зад нея надничаше един от хората на шерифа.
— Имам болки… в гръдния кош — каза той и посочи с ръка областта на сърцето. — Точно тук.
— Добре — любезно отвърна тя. Освен загриженост, в гласа й се долавяше и страх от него. — Ще съобщя на дежурния лекар. Веднага ще се погрижим.
Сестрата почука на вратата и изчака да й отворят. Положението ставаше още по-сложно. Вратата се заключваше отвън.
19.
— Името му е Милав Тревалян — каза Драйър на Уолт Флеминг. Седяха в предната кабинка на Мобилния команден център, понастоящем паркиран на двайсетина метра от спешното отделение. — Засега знаем твърде малко за него. От прокуратурата ни бавят — най-вече защото е неделя и всички са се изнесли от Вашингтон по яхти и голф игрища. Едва ли ще има развитие по-рано от утре сутринта.
— Но ще го разпитваме тази вечер — уточни Уолт.
Часът беше почти осем.
— Да, с разрешението на лекаря.
— Засега имаме едно сигурно обвинение в убийство срещу него: това на певицата — жената, която открихме във ваната му. Очакваме съдебни следователи от Бойси, които да се заемат със случая.
— Това е между теб и прокуратурата. Нямам представа в какво точно ще искат да го обвинят. Слушай, обадих ти се, защото Шейлър иска да те види. Ако смяташ да ходиш, трябва да е сега. Тя е в къщата.
— Не мога да тръгна веднага — отвърна Флеминг.
— Разбирам. Ще й предам. — Адам бутна настрани някакви документи. — Как е той?
— Ще се оправи.
— Той ти спаси живота.
Уолт наведе глава, думите на Драйър отекваха в главата му. Униформата му все още бе опръскана с кръвта на баща му. Преди смяташе, че животът му е преминал в омраза към Джери. Колко бързо се промени всичко. Трябваше да събере мислите си.
— Ти също се справи дяволски добре — добави агентът.
— Справихме се заедно. Заслугата е на целия екип.
— Така си беше, да му се не види! Много мило от твоя страна, че го казваш.
Уолт се запъти към задната част на автобуса.
— Нали не възразяваш? Мисля, че имам чисти ризи някъде тук.
— Разбира се. Автомобилът си е твой, шерифе. — Драйър хвана ръката на Флеминг, докато минаваше покрай него. — Кучето… как, по дяволите, е кучето?
— Чакаме експерт по експлозивите от Солт Лейк. — Той погледна часовника си. — Трябва вече да е пристигнал. Ще работи в екип с нашия ветеринар.
— Някакво си шибано куче… — вбесено процеди Адам. — Да се промъкне ей така през охраната. — Осъзнаваше, че се е провалил и че рано или късно това щеше да се стовари с пълна сила върху него, а предупрежденията на шерифа дълго щяха да го преследват.
— Да — каза Уолт. — Направо не е за вярване!
20.
Друга сестра — по-млада и пълничка, облечена в широка синя униформа — докара в стаята количка с електрокардиограф.
Държеше се професионално. Зададе му няколко въпроса, разясни му процедурата и му помогна да се намести в седнало положение. Извади ръцете му от нощницата и я смъкна в скута му. Тревалян огледа съдържанието на количката.
Гъсти тъмни косми покриваха гърдите му, но това, което привлече вниманието й, бяха неговите девет белега. Огледа ги с професионален интерес един по един: две огнестрелни рани, три намушквания с нож и четири дълбоки разкъсвания. Тя разбърка малко крем за бръснене в метално канче и намаза гръдния му кош. После започна да го бръсне, като от време на време изплакваше ножчето в тъмночервената ваничка, предварително напълнена с топла вода от банята.