Джим Бъчър
Смъртоносна опасност
(Книга трета от поредицата "Досиетата на Дрезден ")
За автора
Джим Бъчър е изключително популярен писател често заемал първото място в листата с бестселъри на Ню Йорк Таймс. Известен е с поредиците си съвременно фентъзи „Досиетата на Дрезден“ и класическо фентъзи „Кодексът Алера“. По „Досиетата на Дрезден“ е създаден едноименен тв сериал (с продуцент Никълъс Кейдж).
Джим Бъчър е роден на 26 октомври 1971. Освен с писане се занимава от дълги години с бойни изкуства. Живее в родния си град Индипендънс, Мисури заедно с жена си Шенън, сина си и кучето пазач Ф. Д. М. Бъчър.
Глава 1
Има си причини да не обичам да шофирам бързо. Една от тях е, че синята костенурка, моят безвкусно оцветен фолксваген, с който се разкарвам насам-натам, започва да дрънчи и стене опасно, ако случайно вдигна над сто километра в час. Друга причина е, че не се разбирам особено добре с техниката. Всичко, което е произведено след Втората световна война, като че ли проявява склонността внезапно да излиза от строя, когато се приближа до него. Така че по принцип гледам да шофирам много внимателно и благоразумно.
Тази вечер беше изключение от правилото.
Когато свихме зад ъгъла, гумите на костенурката изсвистяха в знак на протест, очевидно възмутени от знака, забраняващ завоя наляво. Старата кола изръмжа дръзко, сякаш усещаше какво е заложено на карта, и продължи смело да пърпори, стене и дрънчи нататък по улицата.
– Не може ли малко по-бързо? – обади се провлечено Майкъл.
Не че се оплакваше. Това беше просто въпрос, изречен със спокоен тон.
– Само ако се появи вятър, който да ни бута отзад, или започнем да се спускаме по някой хълм – отвърнах аз. – Колко остава до болницата?
Едрият мъж сви рамене и поклати глава. Той имаше от онзи тип силно прошарена коса, тъмна със сребристи нишки, която някои късметлии носеха в гените си, макар брадата му все още да имаше плътен тъмнокестеняв, почти черен цвят. Загрубялото му лице беше набраздено от бръчки – както от тревоги, така и от смях. Широките му жилести длани почиваха върху коленете му, които опираха в таблото.
– Не съм сигурен – каза ми той. – Три километра?
Погледнах с присвити очи през предното стъкло на костенурката към избледняващата светлина.
– Слънцето почти залезе. Дано не закъснеем.
– Правим каквото ни е по силите – увери ме Майкъл. – Ако Господ го пожелае, ще стигнем навреме. Ти сигурен ли си в твоя... – той сви отвратено устни – ...източник?
– Боб може и да е досаден, но никога не греши – отвърнах аз, докато натисках спирачките и заобикалях боклукчийския камион. – Щом е казал, че призракът ще бъде там, значи, така ще стане.
– Господ да ни е на помощ – каза Майкъл и се прекръсти. Усетих как около него се раздвижи могъща, ведра енергия – силата на вярата. – Хари, иска ми се да поговоря за нещо с теб.
– Само не ме моли отново да отслужвам литургия – отвърнах аз с известно притеснение. – Знаеш, че ще ти откажа.
Един червен таурус ми отряза пътя и се наложи да свия встрани, в платното за насрещното движение, преди да изляза отново пред него. Две от колелата на костенурката се отлепиха от земята.
– Идиот! – изкрещях му аз през прозореца.
– Това не означава, че не мога да те помоля – каза той. – Но не. Просто исках да знам кога ще се ожениш за госпожица Родригес.
– По дяволите, Майкъл – намръщих се аз. – През последните две седмици двамата с теб обикаляме целия град и се изправяме срещу всяко привидение и дух, които внезапно покажат грозните си муцуни. Все още не знаем каква е причината призрачният свят да се разбушува така.
– Знам, Хари, но...
– В момента – прекъснах го аз – преследваме из окръг Кук една гадна дърта лелка, която може да ни види сметката, ако не внимаваме. И ти точно сега реши да ме разпитваш за любовния ми живот.
Майкъл ме погледна намръщено.
– Спиш с нея, нали? – попита той.
– Не толкова често, колкото ми се иска – изръмжах аз и преминах в насрещното платно, за да изпреваря един пътнически автобус.
Рицарят въздъхна.
– Обичаш ли я? – попита той.
– Майкъл – казах аз, – имай милост. Кой те научи да разпитваш така?
– Обичаш ли я? – повтори настоятелно той.
– Опитвам се да шофирам!
– Хари – каза Майкъл с усмивка, – обичаш ли момичето, или не? Това изобщо не е труден въпрос.
– Каза експертът – изръмжах аз.
Подминах една патрулка с около трийсет километра в час над позволеното и видях как полицаят, който седеше зад волана, примигна и разплиска кафето си, когато ме зърна да преминавам покрай него. Погледнах в огледалото за обратно виждане и видях как синият буркан на покрива на колата му започна да присветва.