В нея имаше няколко редици малки стъклени бебешки креватчета на колелца. Мъничките им обитатели с мънички болнични ръкавички на ръчичките с още неоформени ноктенца и мънички болнични шапчици на неокосмените им главички спяха и сънуваха бебешки сънища.
Между креватчетата, видим само в сиянието на моето магическо осветление, се разхождаше източникът на пеенето.
Агата Хагълторн беше умряла още млада. Тя беше облечена както подобава на дама с нейното обществено положение в Чикаго от деветнайсети век – с блуза с висока якичка и дълга, тъмна строга пола. Можех да видя през нея малкото креватче зад гърба й, но във всяко друго отношение тя изглеждаше истинска, материална. Лицето й беше симпатично, въпреки изпития му, костелив вид, а с дясната си длан тя прикриваше чуканчето, с което завършваше лявата й китка.
Ако птичето не пее, мама ще ти купи...
Тя притежаваше омаен глас. В буквалния смисъл. Енергията на песента й се вихреше във въздуха и успокояваше слушателите й, потапяйки ги във все по-дълбок сън. Ако й се позволеше да продължи да пее, тя щеше да докара децата и сестрите до там, откъдето няма събуждане, и властите щяха да хвърлят вината върху въглеродния двуокис или нещо далеч по-нормално от враждебно настроен призрак.
Промъкнах се по-близо до нея. Разполагах с достатъчно антипризрачен прах, за да закова на място Агата и още десетина призрака като нея и да позволя на Майкъл да я изпроводи отвъд с минимум суетня и врява – важното беше да ударя право в целта.
Приклекнах ниско, стиснал здраво малката кесия с дясната си ръка, и се приближих до вратата, която водеше към стаята, пълна със спящи бебета. Призракът като че ли не ме забелязваше – духовете по принцип не се отличават с особена наблюдателност. Предполагам, че след смъртта си човек започва да гледа на живота по съвсем различен начин.
Влязох в стаята и гласът на Агата Хагълторн се прос-мука в мен като наркотик, което ме накара да примигна и да потреперя. Трябваше да съсредоточа мислите си върху хладната сила на магията ми, която преминаваше през пентаграма и струеше от него като призрачна светлина.
Ако диамантеният пръстен не блести...
Облизах устните си и видях как призракът спира до едно от креватчетата на колелца. Тя се усмихна нежно и прошепна песента си в ухото на пеленаче момиченце.
Бебето издиша, потрепервайки, очите му хлътнаха и повече не си пое дъх.
Тихо, бебче...
Времето изтичаше. В един идеален свят щях просто да хвърля праха върху призрака. Но светът далеч не е идеален – призраците не спазват правилата на реалността, така че да им въздействаме по някакъв начин, преди да са усетили присъствието ни, е нещо много, много трудно. Прекият сблъсък е единственият изход, но единственият сигурен начин да се стигне дотам е да познаваме самоличността на призрака и да произнесем на висок глас името му. На всичкото отгоре повечето призраци не могат да чуят всеки – за да се свържем директно с оня свят, трябва да се прибегне до магия.
Изправих се в цял ръст, стиснах здраво кесията в ръка и се опитах да вложа в гласа си цялата си воля.
– Агата Хагълторн!
Призракът се сепна, сякаш доловил някакъв далечен глас, и се обърна към мен. Очите й се разшириха. Песента внезапно секна.
– Кой сте вие? – попита тя. – Какво търсите в моята детска стая?
Опитах да си припомня всички подробности, които Боб ми беше разказал за Агата.
– Това не е детската ти стая, Агата Хагълторн. От смъртта ти са минали повече от сто години. Ти не съществуваш реално. Ти си призрак и си мъртва.
Призракът ме изгледа недоверчиво и се усмихна с хладна, презрителна усмивка.
– Трябваше да се досетя. Бенсън ви е изпратил, нали? Той винаги измисля подобни дребнави и жестоки неща, а после ме обвинява, че съм си изгубила ума. Луда! Той иска да ми вземе детето!
– Бенсън Хагълторн отдавна е мъртъв, Агата Хагълторн – отвърнах аз и леко изтеглих дясната си ръка назад, приготвяйки се да хвърля кесията. – Както и детето ти. Както и ти. Тези мъничета не са твои, че да им пееш или да ги отнасяш със себе си.
Ръката ми се придвижи напред, подготвяйки се за хвърлянето.
Призракът ме погледна с объркано изражение на лицето. Това му е трудното в общуването с реалните, наистина опасни призраци. Те толкова много приличат на хората. Изглеждат така, сякаш са способни да изпитват чувства, сякаш притежават някакво самосъзнание. Но всъщност не са живи – те са отпечатък в камъка, фосилизиран скелет. Имат формата на оригинала, но са нещо съвсем различно.