Аз пък все изпитвам съчувствие към дамите, изпаднали в беда. Винаги съм бил такъв. Това е уязвимото ми място – широкият една миля и два пъти по-дълбок процеп от галантност в бронята ми. Видях самотата и болката в лицето на Агата и в мен завибрира струната на съчувствието. Отново отпуснах ръката си. Ако ми излезеше късметът, можеше и да успея да я уговоря да се откаже. Такива са те, призраците. Покажи им какво е истинското състояние на нещата, и те ще се изпарят.
– Съжалявам, Агата – казах, – но ти не си такава, за каквато се мислиш. Ти си призрак. Отражение. Истинската Агата Хагълторн е починала преди повече от един век.
– Н-не – заекна тя с треперещ глас. – Това не може да е истина.
– Но е – казах аз. – Отишла си е в същата нощ, когато са починали съпругът и детето й.
– Не – изстена призракът и затвори очи. – Не, не, не, не. Не искам да слушам тези приказки.
Тя отново започна да припява с нисък и отчаян глас, в който този път нямаше никаква магия, никакви подсъзнателни унищожителни нотки. Но бебето все още не си беше поело дъх и устничките му бяха започнали да посиняват.
– Чуй ме, Агата – казах аз, като влях още сила в гласа си, насищайки го с магия така, че призракът да може да ме чуе. – Знам всичко за теб. Ти си умряла. Спомни си. Съпругът ти те е пребил. Ти си се уплашила, че може да стори същото и на дъщеря ти. И когато тя е започнала да плаче, ти си покрила устата й с длан.
Чувствах се като абсолютен негодник заради това, че разказвах всичко с такова хладнокръвие. Призрак или не, болката, която беше изписана на лицето й, бе напълно искрена.
– Не съм – проплака Агата. – Не исках да я нараня.
– Не си искала, разбира се – казах аз, черпейки от информацията, с която ме беше снабдил Боб. – Но той е бил пиян, а ти си била ужасно изплашена и когато си погледнала надолу, тя вече си е била отишла. Нали така?
Облизах устните си и отново погледнах към новороденото. Ако не успеех да приключа бързо с това, то щеше да умре. Изпитвах ужас при вида на неподвижното телце, което лежеше там като малка гумена кукла.
Нещо, някакъв проблясък от спомен просветна в очите на призрака.
– Помня – изсъска тя. – Брадвата. Брадвата, брадвата, брадвата. – Чертите на лицето й се промениха, разпънаха се, то стана по-деликатно, по-костеливо. – Взех моята брадва, моята брадва, моята брадва и двайсет пъти ударих моя Бенсън.
Духът започна да расте, да се разширява, от него се изви призрачен вятър, който прошумоля из стаята и разнесе миризмата на желязо и кръв.
– Ох, мамка му – промърморих аз и се приготвих да се хвърля към момиченцето.
– Ангелчето ми го няма – изпищя призракът. – Бенсън го няма. А после и ръката, ръката, която уби и двамата. – Тя вдигна във въздуха чуканчето, което бе останало от ръката й. – Няма ги, няма ги, няма ги!
Духът отметна глава назад и изпищя; звукът, който излезе от устата й, бе оглушителен, зверски рев, който разтресе стените на детското отделение.
Хвърлих се напред към бездиханното дете, а в същото време останалите бебета захленчиха ужасено. Протегнах ръка към момиченцето и го шляпнах по малкото навирено дупенце. То стреснато отвори очи и примигна, пое си дъх и гласът му се присъедини към хора от бебешки плач на останалите.
– Не – изпищя Агата, – не, не, не! Той ще те чуе! Той ще те чуе!
Тя замахна с чуканчето на лявата си ръка към мен и аз почувствах удара едновременно и върху тялото, и върху душата си, сякаш духът бе забил късче лед в гърдите ми. Силата на удара ме отхвърли към стената като играчка и сблъсъкът беше достатъчно силен, за да ме накара да изпусна жезъла и пръчката на земята. Като по чудо успях да запазя кесийката с призрачен прах, но главата ми завибрира като ударена с чук камбана, а тялото ми се разтресе в поредица от ледени потръпвания.
– Майкъл – изхриптях аз колкото се може по-силно, но вратата зад гърба ми вече се беше отворила и тропотът на тежките му ботуши се приближаваше към мен.
Изправих се с усилие на крака и тръснах глава, за да се съвзема. Вятърът премина във вихър, който разпръсна из стаята бебешките креватчета на колелца, а мен принуди да прикрия очите си с ръка. Проклятие. В подобна вихрушка призрачният прах щеше да е напълно безполезен.
– Тихо, бебче, тихо, бебче, тихо, бебче.
Призракът на Агата отново се наведе над креватчето на момиченцето и поднесе чуканчето на ръката си към устата на бебето, като прозрачната й плът премина без усилия през кожата на бебето. Детето се сгърчи и спря да диша, макар да продължаваше да се опитва да плаче.