Изкрещях предизвикателно и се хвърлих към призрака. Тъй като беше невъзможно да я посипя с призрачен прах от другия край на стаята, можех да се опитам да мушна кесийката в призрачната й плът и да я закова на място изотвътре – болезнена процедура, но несъмнено ефективна.
Агата рязко обърна глава към мен, докато се приближавах, и с ръмжене се отдръпна от бебето. Вихрушката беше развалила прическата й и сега косата й се вееше около лицето й като животинска грива, която подхождаше повече на хищническото изражение, изкривило нежните й черти. Тя протегна рязко ръката си назад и внезапно във въздуха над чуканчето се появи късо сатърче. Агата изпищя и замахна към мен.
Призрачната стомана иззвъня при удара с истинското желязо и Аморакус се обля в ярка бяла светлина. Майкъл плъзна крак в отбранителна позиция и стиснал зъби в огромно усилие, успя да попречи на призрачното оръжие да докосне плътта ми.
– Дрезден – извика той. – Прахът!
Борейки се с бесните пориви на вятъра, аз направих крачка напред, пъхнах юмрука си в ръката на Агата, която стискаше сатъра, и разпръснах малко от призрачния прах в кожената кесийка. При контакта с призрачната плът, прахът избухна в хиляди пламтящи мушички от алена светлина. Агата изпищя и отскочи назад, но ръката й остана прикована на мястото си, като застопорена в бетон.
– Бенсън! – изпищя тя. – Бенсън! Тихо, детенце!
След което ръката й просто се откъсна при рамото и Агата изчезна, изоставяйки частта от призрачната си плът. Ръката и сатърчето паднаха на пода, превръщайки се в прозрачна, полутечна желеобразна маса – онова, което остава от призрачната плът, когато духът изчезне; ектоплазма, която бързо щеше да се изпари.
Вихрушката утихна, макар че лампите продължиха да примигват. Моята синкавобяла магьосническа светлина и бледото сияние на меча на Майкъл бяха единствените надеждни източници на осветление в стаята. Ушите ми писнаха от внезапно настъпилата тишина, въпреки че лежащите в креватчетата си бебета продължаваха да проплакват ужасено.
– Добре ли са децата? – попита Майкъл. – А тя къде отиде?
– Мисля, че са добре. А призракът сигурно е преминал в отвъдното – предположих аз. – Тя разбра, че за нея няма друг изход.
Майкъл бавно се завъртя на мястото си, стиснал меча в бойна поза.
– Значи, вече я няма?
Поклатих глава, оглеждайки стаята.
– Така мисля – отвърнах му аз и се наведох над креватчето на момиченцето, което едва не бе задушено.
На гривничката на мъничката му китка се четеше името Алисън Ан Съмърс. Погалих го по мъничката бузка, а то се обърна към пръста ми, бебешките му устнички го засмукаха и плачът му постепенно утихна.
– Извади си пръста от устата му – смъмри ме Майкъл. – Мръсен е. Сега какво ще правим?
– Ще сложа защитно заклинание над стаята – отвърнах аз. – А след това ще изчезваме оттук, преди полицията да се е появила, за да ни арест...
Алисън Ан се сгърчи и спря да диша. Мъничките й ръчички и крачета се вцепениха. Усетих как над нея преминава някакъв хлад и дочух далечно монотонно припяване на налудничавата приспивна песен.
Тихо, бебче...
– Майкъл – извиках аз. – Тя е още тук! Призракът достига дотук откъм Небивалото.
– Господ да ни пази – изсъска Майкъл. – Хари, ще трябва да минем оттатък.
При тази мисъл сърцето ми прескочи един удар.
– Не – отвърнах аз. – Няма начин. Това е силен призрак, Майкъл. Нямам намерение да отивам незащитен на нейна територия и да й предлагам да играем до две победи от три срещи.
– Нямаме друг избор – сопна ми се Майкъл. – Погледни.
Погледнах. Едно по едно бебетата утихваха, тихият им плач секваше рязко насред поемането на дъх.
Тихо, бебче...
– Майкъл, тя ще ни разнищи. А дори и да не успее, кръстницата ми сигурно ще го направи.
Майкъл поклати намръщено глава.
– Не, за бога. Няма да позволя това да се случи. – Той се обърна и впери в мен пронизващия си поглед. – Нито пък ти, Хари Дрезден. В сърцето ти има твърде много доброта, за да позволиш тези деца да умрат.
Отвърнах неуверено на погледа му. При първата ми среща Майкъл беше настоял да го погледна в очите. Когато магьосник те погледне в очите, значи, работата е сериозна. Той може да проникне в дълбините на душата ти, да види всичките ти тъмни тайни и да долови скритите ти страхове – а ти съответно виждаш неговите. Душата на Майкъл ме накара да заплача. Искаше ми се и моята да му е изглеждала по този начин. Но бях адски убеден, че не е така.