– Е, подредихме се! – прогърмя Джефри, който май извличаше най-голямо удоволствие от деня. – Викайте ги да идват!
Ако майката на Матю беше жива, Робин се съмняваше, че Джефри би давал тъй шумен израз на ентусиазма си. Покойната госпожа Кънлиф не пестеше смразяващите си погледи и сръчквания с лакът и постоянно следеше за признаци на несдържано поведение. Сю, сестрата на госпожа Кънлиф, беше в началото на колоната на поздравяващите, дискретно студена, защото беше искала да седи на главната маса, но тази привилегия й бе отказана.
– Как си, Робин? – попита и млясна въздуха до ухото й.
Нещастна, разочарована и гузна, задето не се чувстваше щастлива, Робин внезапно усети колко много не я харесваше тази жена, нейна нова леля.
– Прелестна рокля – подхвърли леля Сю, но погледът й вече беше насочен към хубавия Матю.
– Ще ми се майка ти... – подзе, после изхлипа и зарови лице в кърпичката, приготвена в ръката й.
Към тях се придвижиха още приятели и роднини, сияещи, целуващи, ръкостискащи. Джефри непрекъснато задържаше колоната, като се нахвърляше с мечешка прегръдка върху всеки, който не се съпротивляваше активно.
– Той дойде, значи – каза Кейти, любимата братовчедка на Робин. Щеше да й бъде шаферка, ако не беше в напреднала бременност. Днес й беше терминът. Робин се чудеше как още може да ходи. Усети корема й твърд като диня, когато се наведе за целувка.
– Кой дойде? – попита Робин, когато Кейти вече пристъпваше напред, за да прегърне Матю.
– Шефът ти, Страйк. Мартин го беше арестувал долу в...
– Мисля, че мястото ти е там, Кейти – намеси се Матю и й посочи маса в центъра на залата. – Сигурно ти е трудно в тази жега и имаш нужда да поседнеш.
Робин едва регистрира преминаването на още няколко гости край редицата на посрещачите. Даваше отговори наслуки на благопожеланията им, а очите й постоянно се стрелкаха към входа, от който прииждаха гостите. Дали Кейти бе имала предвид, че Страйк все пак е в хотела? Беше я последвал от църквата ли? Щеше ли да се появи? Къде се криеше? Тя го бе търсила навсякъде – на терасата, във фоайето, в бара. Надеждата й се събуди само за да помръкне отново. Може би Мартин, прочут със своята нетактичност, го бе накарал да побегне. После си напомни, че Страйк не беше чак такова крехко създание, и надеждата лумна отново. Докато се луташе вътрешно между очакване и скептицизъм, стана й още по-невъзможно да симулира настроение като за сватбен ден, а знаеше, че неспособността й да покаже подходящите чувства нервира Матю.
– Мартин! – възкликна радостно Робин, когато се появи по-малкият й брат, вече прехвърлил границата с поне три халби и придружаван от приятелите си.
– Значи вече си знаела? – рече Мартин. Държеше в ръка мобилния си телефон. Предишната нощ бе спал у приятел, за да отстъпи стаята си на роднини, дошли от юг.
– Какво да съм знаела.
Мартин вдигна към нея екрана, за да й покаже репортажа от новините. Тя ахна, като видя кой е бил Изкормвача. Раната, която й бе нанесъл този човек, и в момента пулсираше болезнено.
– Той още ли е тук? – попита Робин, изоставила всякакви преструвки. – За Страйк питам. Каза ли, че ще остане, Март?
– За бога! – измърмори Матю.
– Прощавай – извини се Мартин, усетил раздразнението на Матю. – Задържам опашката.
И той отмина напред. Робин се обърна да погледне Матю и като на термална снимка видя как вината свети в него.
– Знаел си – процеди тя, като разсеяно раздруса ръката на пралеля, навела се в очакване на целувка.
– Какво да съм знаел? – тросна се той.
– Че Страйк е заловил...
Но за вниманието й настояха бившият състудент и колега на Матю Том и годеницата му Сара. Тя не чу почти и дума от онова, което каза Том, защото не сваляше поглед от вратата, където се надяваше да види Страйк.
– Знаел си – повтори Робин, след като Том и Сара се отместиха. Отново имаше пауза. Джефри се бе озовал срещу братовчед от Канада. – Нали?
– Хванах края на новините сутринта – измърмори Матю. Лицето му се изопна, когато погледна над главата на Робин към входа. – Е, ето ти го. Желанието ти се сбъдна.
Робин се извърна. Страйк току-що бе влязъл с навеждане в залата. Едното му око бе сиво-лилаво над силно наболата брада, едното му ухо бе подуто и шито. Повдигна превързаната си ръка, когато очите им се срещнаха, и направи опит за усмивка, която се превърна в гримаса на болка.
– Робин – заговори Матю, – чуй, трябва да ти...
– След минута – прекъсна го тя с радост, каквато очебийно бе отсъствала у нея през целия ден.
– Преди да приказваш с него, трябва да ти кажа...