– Искаш я да се върне, а? – изстреля Стивън насреща му.
– Да – отговори Страйк. – Искам.
Донякъде очакваше гневна реакция, но вместо това Стивън дълбоко въздъхна.
– Предполагам, че трябва да съм доволен. Не съм я виждал по-щастлива, отколкото като работеше за теб. Направо й вадех душата, като бяхме хлапаци, и тя казваше, че иска да стане полицай. Ще ми се да не го бях правил – добави и прие нова халба бира от келнера. Обърна впечатляващо количество от нея, преди да продължи. – Като си припомням сега, били сме големи гадняри с нея, а тогава тя... Е, сега по-добре умее да се защитава.
Стивън насочи поглед към централната маса и Страйк, който бе с гръб към нея, се почувства оправдан и той да се извърне, за да зърне Робин. Тя мълчеше и нито ядеше, нито поглеждаше Матю.
– Не сега, приятел – чу Стивън да казва и като се обърна, видя, че съседът му е протегнал дълга и яка ръка като бариера помежду Страйк и един от приятелите на Мартин, който се беше изправил и вече се бе навел към Страйк, за да му зададе въпрос. Приятелят се оттегли сконфузен.
– Наздраве – каза Страйк и довърши бирата на Джени.
– Свиквай – подхвърли Стивън и също налапа муса си на една хапка. – Заловил си Шакълуелския изкормвач, ще бъдеш прочут, приятел.
Хората казваха как след шок всичко ставащо им било като в мъгла, но при Робин не беше така. Помещението около нея стана дори твърде отчетливо, виждано с всичките му подробности: ярките квадрати светлина, падащи през спуснатите завеси на прозорците, яркото като емайлирано лазурно небе зад стъклата, покривките от дамаска, скрити от лакти и натрупани в безпорядък чаши, все по-силно поруменяващите лица на ядящите и пиещи гости, патрицианския профил на леля Сю, несмекчен от бъбренето на съседите й, подскачащата глупава жълта шапка на Джени, докато тя се шегуваше със Страйк. Виждаше Страйк. Очите й се връщаха тъй често към гърба му, та би могла да скицира с абсолютна точност гънките по сакото му, гъстите и тъмни къдрици отзад на главата му, разликата в плътността на ушите му поради срязаното с нож ляво ухо.
Не, шокът, получен при откритието, което направи в редицата на посрещачите, не бе помътил околната обстановка. Вместо това бе изострил усещането й за звук и за време. В един момент знаеше, че Матю я подканва да се храни, но не го регистрира, докато пълната й чиния не бе прибрана от разтревожен келнер, защото всичко, което й бе казвано, трябваше да проникне през дебелите стени, издигнали се около нея след признанието на Матю за измамата му. В рамките на невидимата клетка, която я изолираше от всички останали в помещението, в нея бушуваше адреналин и я подтикваше отново и отново да се изправи и да си излезе оттук.
Ако Страйк не беше пристигнал днес, тя можеше никога да не узнае, че той я иска обратно на работа, че е можела да си спести срама, гнева, унижението, обидата, които я бяха преследвали от онази ужасна вечер, когато той я уволни. Матю бе й отрекъл онова, което можеше да я спаси, онова, за което тя бе плакала в малките часове на нощта, когато всички други спяха: връщане на самоуважението й, на работата, която бе означавала всичко за нея, на приятелството, за което не бе осъзнавала, че е една от наградите в живота й, докато не бе изтръгнато от нея. Матю бе лъгал и продължаваше да лъже. Беше се усмихвал и забавлявал, докато тя едвам преживяваше дните преди сватбата и се мъчеше да се преструва на щастлива, че е изгубила обичания от нея живот. Дали сама го бе заблудила? Дали той вярваше, че се е зарадвала, задето дните й със Страйк са приключили? Ако беше така, тя се бе омъжила за човек, който изобщо не я познаваше, а ако не беше така...
Чиниите от пудинг бяха вдигнати и Робин трябваше да отправи фалшива усмивка към загрижения келнер, който този път я попита дали да не й донесе нещо друго, след като това бе третото блюдо, оставено недокоснато.
– Надали имате зареден пистолет – подхвърли Робин.
Озадачен от сериозния й тон, той се усмихна объркан.
– Оставете – махна тя. – Няма значение.
– За бога, Робин – обади се Матю и у нея трепна гняв, но и удоволствие, като долови, че е изпаднал в паника, уплашен бе какво ще направи тя и какво ще се случи по-нататък.
Беше сервирано кафе в изящни сребърни канички. Робин наблюдаваше как го наливат, как по масите се разнасят малки подноси с петифури. Видя Сара Шадлок с впитата й тюркоазена рокля без ръкави да бърза към тоалетната преди речите. Много бременната Кейти я последва в обувките си на ниска подметка, подута и уморена, с огромен щръкнал корем и отново очите й се върнаха на Страйк. Той хапваше петифури и разговаряше със Стивън. Винаги си бе знаела, че двамата ще си допаднат.