Демонът спря да брои.
Мълчание.
Ерика зачака.
Все още тишина.
За момент Ерика се усъмни в отговора си.
– Не е ли правилно?
– Ха-ха-ха-ха-ха! – Демонът се изкикоти с такъв гърлен смях, че тя усети как кръвта ѝ се смрази във вените. – Да. – Той най-после прие отговора. – Разбира се, че е правилно, но ти за секунда се усъмни в себе си, нали?
Ерика изпита огромно облекчение.
Ужасените очи на Гуен се придвижиха надясно и останаха там няколко секунди. От тях се търкулнаха няколко сълзи, но Ерика беше толкова объркана и смутена, че пропусна да забележи нещо много странно. Сълзите не се търкулнаха надолу по лицето на сестра ѝ, а настрани.
– Втори въпрос. Отговориш ли правилно, всичко ще свърши. Ти и сестра ти печелите. Но ако дадеш грешен отговор..
– Демонът не довърши изречението.
Ерика трудно си пое дъх през стиснати зъби.
– Годишнината от смъртта на майка ти, Ерика? Кога е?
– Какво? – В ума и сърцето на Ерика избухна страх. – На майка ми?
Този път демонът не обясни и не повтори въпроса, а направо започна да брои.
– Пет... четири...
Лицето на Гуен се разтрепери и след секунда тя се разрида неудържимо.
Всяка година на датата на смъртта на майка им Гуен носеше цветя на гроба ѝ. Ерика се беше опитала да се присъедини към нея още при първото ѝ посещение. Тогава Гуен беше на четиринайсет, а тя на тринайсет, но не можа да стигне до гроба. На входа на мемориалния парк "Дом на покой" на булевард "Уитиър" Ерика се вцепени.
– Хайде, Ерика – подкани я Гуен. – да вървим.
Ерика не беше в състояние да говори, само поклати глава.
– Ерика, хайде. – Гуен я хвана за ръката и я задърпа, но Ерика стоеше сковано и неподвижно като статуя. Мускулите ѝ сякаш бяха парализирани. И тогава Гуен забеляза, че сестра ѝ трепери силно и лицето ѝ е изпотено и лепкаво. След няколко секунди Ерика започна да се задъхва. – Ерика, какво има?
Ерика беше онемяла. Очите ѝ трескаво се стрелкаха наляво-надясно, без да могат да се съсредоточат върху нищо, сякаш всеки момент щеше да получи пристъп.
Тя не можа да мине през портите. Наложи се да изчака от другата страна на булеварда, докато Гуен каза една-две молитви и сложи цветята, които бяха донесли, на гроба на майка им. Едва много по-късно те откриха, че погребението на майка им е било толкова травмиращо преживяване за Ерика, че беше развила койметрофобия – страх от гробища. Тя помнеше майка си, но състоянието ѝ я беше накарало да забрави всичко, свързано със смъртта ѝ.
– Три...
Дишането на Ерика се учести и затрудни.
– Две...
Тя се помъчи да мисли.
– Една... Времето изтече, Ерика.
– Не... Моля те... Аз... не знам отговора. Страдам от...
– Казах ти правилата – прекъсна я демонът. – Ако не отговориш, сестра ти ще бъде наказана.
– Не... моля те...
– И запомни, че ако отместиш поглед, тя отново ще бъде наказана. Трябва да гледаш. А сега нека да се позабавляваме.
Образът на смартфона най-после се разшири хоризонтално и ѝ позволи да види какво има встрани от ъгълчетата на очите на сестра ѝ...
И онова, което видя Ерика, изпълни сърцето ѝ с ужасяващ страх и паника.
71.
Хънтър паркира пред шестетажния жилищен блок, в който бе апартаментът му и погледна часовника си. Наближаваше единайсет вечерта. Той облегна глава назад на седалката и се втренчи за момент в старата сграда. На прозореца на втория етаж седеше старец и пушеше цигара от цигара. На всяко трето дръпване той се. Закашляше два-три пъти и плюеше върху тротоара долу. На четвъртия етаж Маргарет Диксън, много мила дама на петдесет и няколко години, гледаше с насълзени очи от прозореца на апартамента си – номер 416. Всяка нощ, без да пропуска, тя гледаше няколко часа улицата долу и чакаше мъжът ѝ да се върне от нощна смяна. Филип, съпругът ѝ, пострада при трудова злополука преди няколко години и почина същата нощ.
Далечна сирена привлече вниманието на Хънтър и той се запита дали да се прибере у дома е най-добрата идея. Сънят, ако изобщо дойдеше, щеше да го споходи чак в ранните часове на утрото. Мозъкът му все още беше напълно буден и Робърт не очакваше с нетърпение поредната нощ на въртене и мятане в леглото или крачене напред-назад из малкия апартамент.
Замисли се дали да не се разходи с колата до Санта Моника или Венис Бийч, когато му хрумна съвсем нова идея. Той се поколеба само няколко секунди.
– Какво пък, по дяволите. Защо не? – Вгледа се в очите си в огледалото за обратно виждане, повдигна рамене и извади мобилния си телефон.